Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

(Бог е създал в лицето на Адам човек, не нещо друго, но за довърши творението си е трябвало да го предразположи към свободата) и по този начин произлизаща от това, което той е, от неговата човечност, от естеството му, обричащо го да бъде човек, да има бъдещето на свободен човек. Адам не е могъл да реши другояче своя съдбовен избор именно защото е същество, обречено на свободата или, казано с думите на Сартр, човекът е човек, защото е осъден да бъде свободен. Ясно е, че е несъществена подробност това какъв човек е бил Адам; Адам е Адам и човек, нищо повече, нищо по-малко, а тъкмо човек с една автентична свобода, която трябва да бъде изстрадана — за да е истинска. (А ние, хората след него, трябва да търсим свободата си, противодействайки на разсъдъка, който съвсем не я разбира, който е неспособен на решимостта за свобода; на Адам свободата е била дадена непосредствено: поради това, че известният акт, първият акт на сега проточилата се и станала скучновата „пиеса на познанието“ все още е предстоял.) Днес обаче не е сигурно — тъкмо поради току-що казаното основание — че всеки човек би направил това, което е направил нашия прародител: някои от нас, сигурно е, биха си останали в Едем за да ядат наготово даруваните плодове и да не се терзаят много-много заради свободата, и малцина са тези, които заради плодовете на свободата биха зарязали райското изобилие — защото, както ни е посочил Адам, онова, което сам си постигнал и направил, то е ценното за човека, не е ценно даденото ни наготово. (Така, впрочем, е замислял човека и Неговият Създател, така именно творението му е завършено и е постигнало своята пълнота, своята човечност!) В днешно време не е достатъчно просто да си човек — ние, хората, сме станали „всякакви“ — а е важно какъв е този човек, на който предстои това или онова; защо е така ни предстои да изясняваме в оставащото от тази книга.

В този смисъл човешкото и дори

„подобаващото“ за човека

(засега няма да обсъждаме, казах, за кой човек става дума; тук е важна идеята за човека), „ангелското“ и „неангелското“, които у нас се намират в единство, подтикват Адам — и в негово лице човека — да направи първата стъпка по пътя на свободата, т.е.да поеме по пътя, в началото и края на който стои именно човекът: и с това историята вече е започнала. Излиза, че ако в началото на историята е бил този Адам, то по-късно и след това сред човеците се е появил „типа човек“, в който са размесени черти и качества както на този, така и на другия Адам, познанието има решаващото значение за това човекът да се раздвои на тези половини. Оттук пък следва, че смисълът на историята е да се върнем при автентичния и единствения Адам, като се освободим от нерешителността, кореняща се у другия, която пречи на нашата „безумна“ отдаденост на свободата. Ето затова „съдържание на световната история“ не е нищо друго освен „осъзнаването на идеята за свобода“ (Хегел), а едно такова осъзнаване се свежда до добиването на решимостта за свобода, която е имал нашия Адам, но която е липсвала на другия и която, уви, я носим по някакъв начин в душите си. Затова, от друга страна погледнато, ще си позволя да изкажа една парадоксална на пръв поглед мисъл, а именно че „за да станеш човек трябва да си… човек“, която не трябва да си остане неразбираема в разглеждания контекст. Смисълът тук е същия, който е имал предвид и великият поет и мислител на Германия (Гьоте), написал известната максима: „Стани това, което си!“, която точно показва посоката на всяко човешко вървене по пътя — по пътищата на свободата върху тази обляна от нашата пот земя.

Но нека да съсредоточим вниманието си върху „назрелите“ вече изводи от казаното дотук. Най-напред трябва да сме наясно, че

границите на човешкото

(като съществуване, живот) се определя от една неизменна човешка същност, задавана от свободата — и точно това не можем да избираме по същия начин, по който не е могъл да го избере и Адам (единствения). Всеки от нас върви — уверено, спонтанно, решително или пък с прекалено разсъдъчни и неразумни съмнения и колебания — по пътя на човека; друг път за човека не съществува, но този път (пътя на свободата), водещ към нас самите, необходимо се разпада на плетеница от пътища, сред които ориентирането не е лесна работа. Но оттук следва, че изборът на път е именно в тези граници, задавани от свободата, ако нямаше граници, то и самият избор би бил невъзможен. Дадени са ни само две условия на човешкото съществуване — време и свобода, наред със самия живот като първа неотменима предпоставка, но трябва да разбираме, че в някакъв смисъл

времето и свободата са „градивото“ на живота