Престъпни удоволствия

-Това гробище е свещена земя. Гробищата, заразени с гули, обикновено са много стари или в тях са изпълнявани сатанински или ву-ду ритуали. Злото, един вид, изсмуква благословията, докато земята стане не-свещена. А щом това се случи, гулите или се нанасят, или се надигат от гробовете. Никой не знае коя версия е вярната.

- Чакай, какво искаш да кажеш с това, че никой не знаел?

- Ами, така си е.

Той поклати глава, втренчи се в бележките, които си бе записал и се намръщи.

- Обясни!

- Вампирите се пораждат от други вампири. Нужен е съживител или вуду-жрец да вдигне зомбитата от гроба. Гулите, поне доколкото знаем, просто самостоятелно изпълзяват от гробовете си. Има теории, че особено злите хора се превръщат в гули. Не ми се вярва. Има и теория, че например хората, ухапани от свръхестествено същество - ликантроп⁴, вампир, каквото ще да е, накрая стават гули. Но съм виждала цели изпразнени гробища - всеки един труп е гул. Няма как до един да са били нападани от свръхестествени същества приживе.

- Добре, значи не знаем откъде са дошли гулите. Какво знаем тогава?

- Гулите не гният, за разлика от зомбитата. Те запазват първоначалния си вид, по-скоро като вампирите. Определено са по-интелигентни от животни, но не особено. Страхливи са и няма да нападнат човек, освен ако е наранен или в безсъзнание.

- Е, определено са нападнали пазача на гробището!

- Възможно е преди това да е бил изпаднал в безсъзнание!

-Как?

- Ами, някой да го е ударил, например.

- Доколко е възможно?

- Ами, гулите не си сътрудничат с хора или с другите видове не-мъртви. Едно зомби се подчинява на заповеди, вампирите си имат свои пътища. Гулите са като глутница животни - вълци, да речем, - но много по-опасни. Ако не си гул, или си закуска, или нещо, от което се крият.

- Тогава какво е станало тук?

- Долф, тези гули са изминали доста път, за да стигнат това гробище. На километри наоколо няма друго. Гулите не се придвижват така.

Тъй че може би - само може би - са нападнали пазача, когато е дошъл да ги изгони. Би трябвало да избягат от него, но може би не са.

- А дали не е дело на някой или нещо, което имитира гули?

- Може би, но се съмнявам. Който и да е бил, излапал е този тип! Да, би могъл да го направи и човек, но няма да успее да разкъса тялото по такъв начин. Липсва му нужната сила.

- Вампир?

- Вампирите не ядат месо.

- Зомби?

- Е, може би. Има редки случаи, когато зомбитата полудяват и започват да нападат хора. Явно копнеят за плът. Ако не я получат, започват да се разлагат.

- Мислех си, че зомбитата винаги се разлагат!

-Плътоядните зомбита издържат доста по-дълго от нормалните.

Има един случай на жена, която си е запазила човешкия вид цели три години.

- И са я оставили да търчи наоколо и да яде хора?

Усмихнах се:

-Хранели я със сурово месо. Доколкото си спомням, в статията споменаваха, че предпочитала агнешко.

- Статия?

- Всяко занятие си има професионално списание, Долф!

- И как се нарича вашето?

Свих рамене:

- „Съживител“ - как иначе?

Той наистина се усмихна!

- Добре. Колко вероятно е да са зомбита?

- Не много. Зомбитата не се движат на глутници, освен, ако не им наредят.

-Дори. - той погледна в бележките си, - ако са „плътоядни зомби“?

- Досега е имало само три документирани случая. Всичките са били ловци-единаци.

- Така, значи са или плътоядни зомби, или някакъв нов вид гули. Това ли е изводът?

Кимнах.

- Аха.

- Добре, благодаря. Съжалявам, че ти прекъснах почивната нощ! -той затвори тефтерчето и ме погледна. Почти се усмихваше. -

Секретарят каза, че си била на дамско парти! - Долф размърда вежди. -Гъди-гъди-бебе.

- Не ми се подигравай, Долф!

- Не бих си и помислил!

- До-о-бре! - заявих. - Ако не ти трябвам повече, ще се прибирам!

- Да, свършихме засега. Обади ми се, ако се сетиш още нещо!

- Непременно! - тръгнах обратно към колата си. Окървавените найлонови ръкавици пъхнах в торбата за боклук в багажника. Поразмислих за предпазния гащеризон и накрая го сгънах върху торбата. Можех и да успея да го понося още веднъж.

Долф подвикна:

- Да внимаваш тази вечер, Анита! Не искам да прихванеш нещо! Погледнах към него. Останалите ченгета ми махаха и се развикаха

в един глас:

- О-о-обичаме те!

- О, я стига!

Един се обади:

- Ако знаех, че си падаш да гледаш голи мъже, можеше да измислим нещо!

- Не бих и погледнала онова, дето го имаш ти, Зербовски!

Разсмяха се, а някой го стисна за врата.

- Хвана те, човече. Предай се, тя всеки път те бие по точки! Влязох в колата под съпровода на мъжки смях и предложението на

един от полицаите да ми бъде „роб до гроб“. Вероятно пак беше Зербовски.

6

В „Престъпни удоволствия“ се върнах малко след полунощ. Жан-Клод стоеше в подножието на стълбите. Облягаше се на стената, напълно неподвижен. Може и да дишаше, но не забелязах. Вятърът люлееше дантелите по ризата му. Кичур черна коса бе залепнал за гладката белота на бузата му.

- Ухаеш на кръвта на други хора, ma petite.

Усмихнах му се сладко.

- Не е на човек, когото познаваш.

Когато се разнесе, гласът му беше нисък и зловещ, натежал от тих гняв. Полази по кожата ми като леден вятър.

- Да не си убивала вампири, моя малка съживителке?