Престъпни удоволствия

Дали трябваше да го убия? Дали да забия ножа в мишената, преди Обри да разкъса собственото ми гърло? Колко бърз е той? Мислите ми май се стрелкаха с невероятна скорост. Бях във властта на илюзията, че разполагам с цялото време на света, за да реша какво да сторя. Вампирът натежа върху краката ми. Гласът му беше дрезгав, но спокоен.

- Мога ли вече да се изправя?

Лицето му отново бе човешко, приятно и красиво, но илюзията сега не действаше. Бях го видяла без маска, и този образ щеше да остане завинаги в мислите ми.

- Стани, но бавно!

Тогава той се усмихна - самоуверено размърда устни. Отстъпи назад бавно, като човек. Жан-Клод му махна да се отдалечи, докато не се озове чак до завесата.

- Добре ли си, ma petite?

Погледнах окървавения сребърен нож и поклатих глава.

-Не знам!

- Нямах намерение да допускам такова нещо! - той ми помогна да седна - и аз му позволих.

Залата бе притихнала. Публиката знаеше, че нещо е тръгнало не както трябва. Бяха видели истината зад очарователната маска. Забелязваха се множество пребледнели, изплашени лица.

Десният ми ръкав висеше скъсан там, където го бях съдрала, за да докопам ножа.

- Моля те, прибери острието! - обади се Жан-Клод.

Взирах се в него и за първи път го погледнах в очите, без да изпитам нищо. Нищо, освен празнота.

- Имаш честната ми дума, че ще напуснеш това място цяла и съхранена! Прибери ножа!

Чак на третия опит успях да пъхна оръжието в канията. - ръцете ми трепереха силно. Жан-Клод ми се усмихна криво:

- Сега ще слезем от тази сцена! - и ми помогна да се изправя.

Щях да падна, ако не ме придържаше. Продължи да стиска здраво

лявата ми ръка, дантелата на ръкава му ме драскаше. Изобщо не беше мека.

Подаде другата си ръка на Обри. Опитах да се дръпна, но той прошепна:

- Не се бой, ще те пазя, кълна се!

Повярвах му - не знам защо, може би, защото нямах на кого друг да се доверя. Той поведе двама ни към ръба на сцената. Гласът му се плъзна над тълпата:

- Надявам се, че малката ни сценка ви хареса. Беше много реалистично, нали?

Публиката се размърда притеснено, страхът на присъстващите бе ясно видим.

Вампирът им се усмихна и пусна ръката на Обри. Разкопча ръкава ми и го вдигна, разкривайки белега от изгаряне. Кръстът тъмнееше на фона на кожата ми. Публиката стихна, все още без да разбира. Жан-Клод дръпна дантелата на гърдите си и оголи собствения си белег с форма на кръст.

Последва поразено мълчание, после залата избухна в аплодисменти. Около нас се носеше буря от викове и свиркане.

Те си мислеха, че съм вампирка, че всичко е било само номер. Взирах се в усмихнатото лице на Жан-Клод и в сходните белези: онзи на гърдите му и този на ръката ми.

Вампирът ме придърпа да се поклоня. Когато ръкоплясканията най-сетне започнаха да заглъхват, прошепна:

- Трябва да поговорим, Анита! Животът на приятелката ти Кетрин зависи от твоите действия!

Погледнах го в очите и казах:

- Убих тварите, които ми оставиха този белег!

Той се усмихна широко и забелязах само следа от кучешките му зъби.

- Какво прекрасно съвпадение. Аз също!

7

Жан-Клод ни преведе през завесите в дъното на сцената. Поредният вампир-стриптийзьор се готвеше за излизане. Беше облечен като гладиатор, чак до металния нагръдник и късия меч.

- И после ми говорете за номер, с който е трудно да се сравняваш! Гадост! - Той дръпна завесата и излезе пред публиката.

Кетрин се появи с толкова бледо лице, че луничките й изпъкваха като кафеви мастилени петна. Чудех се дали и аз изглеждам толкова бледа? Надали. Нямам подходящия цвят на кожата за такова нещо.

- Боже мили, добре ли си? - попита тя.

Внимателно прекрачих няколко кабела, които се виеха по пода зад сцената и се облегнах на стената. Започвах отново да се научавам как се диша.

- Добре съм - излъгах.

- Анита, какво става? Какво беше това на сцената? Ти не си вампир

- във всеки случай не повече от мен!

Обри изсъска беззвучно зад гърба й и удължи зъбите си, от което устните му прокървиха. Раменете му се разтърсиха от беззвучен смях.

Кетрин ме стисна за ръката.

- Анита?

Прегърнах я и тя се притисна към мен. Нямаше да я оставя да умре по такъв начин! Нямаше да допусна подобно нещо. Тя се отдръпна назад и се вгледа в лицето ми.

- Кажи нещо!

- Дали да не поговорим в кабинета ми? - предложи Жан-Клод.

- Няма нужда и Кетрин да идва.

Обри се приближи до нас. Сияеше в сумрака като скъпоценен камък.

- Според мен трябва да дойде. И тя е въвлечена при това лично! -той облиза окървавените си устни. Езикът му беше розов и бърз като на котка.

- Не, искам да я махна от всичко това и няма значение как.

- От кое? За какво говориш?

Жан-Клод попита:

- Дали тя ще отиде в полицията?

- Да ходя в полицията ли? Защо? - попита Кетрин, а гласът й

добиваше мощ с всеки следващ въпрос.

- И какво, ако отиде?

- Ще умре - обясни Жан-Клод.

-Я чакайте малко! - намеси се приятелката ми. - Да не би да ме заплашвате?

Лицето й вече бе добило цвят. Гневът й въздейства така.

- Ще отиде в полицията - съгласих се аз.

- Изборът е изцяло твой.

- Съжалявам, Кетрин, но ще е по-добре за нас, ако не си спомняш нищо от случилото се!