Престъпни удоволствия

- Не - прошепнах с внезапно подрезгавял глас. Досега не ми бе говорил с такъв тон.

- Наричат те Екзекуторката, нали знаеш?

-Да.

Не ме беше заплашил, но в настоящия момент нищо на света не би ме накарало да го подмина. Все едно вратата бе закована.

- Колко убийства имаш на сметката си?

Разговорът не ми харесваше. Нямаше да доведе до място, където ми се ще да бъда. Познавам един вампир-повелител, който умее да надушва лъжите. Не ми беше ясно настроението на Жан-Клод, но нямах намерение да го лъжа.

- Четиринайсет.

- И наричаш нас убийци!

Просто се взирах в него, без да разбирам какво точно иска от мен.

Вампирът Бъз слезе по стълбите. Прехвърли поглед от Жан-Клод към мен, след това зае поста си до вратата и скръсти огромните си ръце.

Господарят му попита:

- Приятно ли си изкара почивката?

- Да, благодаря, господарю!

Шефът му се усмихна.

- Казвал съм ти и преди, Бъз, не ме наричай „господарю“!

- Да, г... Жан-Клод.

Вампирът ме дари с прелестния си, почти осезаем смях.

- Ела, Анита, нека влезем вътре, където е по-топло!

На улицата беше доста топличко, тъй че нямах абсолютно никаква представа за какво ми говори той. Нито пък за какво сме си говорили през последните няколко минути.

Жан-Клод се изкачи по стъпалата. Проследих как изчезва вътре. Стоях и зяпах вратата, не ми се искаше да влизам. Нещо не беше наред, но не знаех какво.

- Ще влизаш ли? - попита Бъз.

- Съмнявам се, че ти ще идеш да потърсиш Моника и червенокосата жена, с която е, за да ги помолиш те да излязат.

Той се усмихна и оголи зъби. Запазеният знак на новите мъртъвци е, че си показват зъбите насам-натам. Харесва им да шокират хората.

- Не мога да си напусна мястото. А и току-що почивах!

- Предполагах, че ще кажеш така!

Той ми се ухили.

Навлязох в сумрачните дебри на клуба. Гардеробиерката за свети предмети ме чакаше до вратата. Дадох й кръста си. Тя ми върна номер-че. Размяната не беше честна. Жан-Клод не се забелязваше никъде.

Кетрин беше на сцената. Стоеше неподвижна, с ококорени очи. На лицето й бе изписано онова открито, крехко изражение, което добиват хората насън, изражение на дете. Дългата й, медночервена коса блестеше под прожекторите. Мога да позная дълбокия транс, когато го видя.

- Кетрин! - изпъшках и хукнах към нея. Моника седеше на нашата маса и ме гледаше. На лицето й беше изписана ужасна, многозначителна усмивка.

Почти стигнах до сцената, когато зад Кетрин се появи вампир. Не излезе иззад завесата, а направо изникна зад нея, мътните го взели. За пръв път осъзнах какво точно виждат хората. Магия.

Вампирът се втренчи в мен. Косата му бе като златна коприна, кожата му - като слонова кост, а очите като езера, в които да се удавиш. Аз пък затворих очи и поклатих глава. Това не можеше да е истина. Няма толкова красиви твари.

Гласът му беше почти обикновен в сравнение с физиономията, но за това пък - заповеден.

- Извикай я!

Отворих очи и открих, че публиката ме зяпа. Обърнах се към празното лице на Кетрин и осъзнах какво ще последва, но като всеки друг невярващ клиент, трябваше да опитам.

- Кетрин, Кетрин, чуваш ли ме?

Тя дори не помръдна - разтърсваше я единствено най-слабо забележимото движение: дишането й. Беше жива. но докога? Вампирът я беше спипал и вкарал в дълбок транс. Това означаваше, че би могъл да я извика във всеки момент където и да е - и тя щеше да се отзове. От този миг нататък животът й му принадлежеше. Когато той пожелаеше.

- Кетрин, моля те!

Нямаше какво да сторя, вредата бе нанесена. Проклятие, изобщо не биваше да я оставям тук, никога!

Вампирът я докосна по рамото. Тя примигна и се огледа - изненадана и уплашена. Засмя се притеснено.

- Какво стана?

Вампирът поднесе дланта й към устните си.

- Сега си в моя власт, красавице!

Тя отново се засмя, без да разбира, че й е казал абсолютната истина. Той я отведе до ръба на сцената и двама келнери й помогнаха да се върне на мястото си.

- Вие ми се свят! - сподели Кетрин.

Моника я потупа по ръката.

- Страхотна беше!

- Какво направих?

- Ще ти разкажа после. Шоуто още не е свършило! - тя се втренчи в мен, докато го казваше.

Вече знаех, че съм загазила. Вампирът на сцената се взираше в мен. Усещах погледа му като тежест върху тялото си. Волята му, силата, личността, каквото и да е то, ме притискаше. Чувствах го като пулсиращ вятър. Кожата по ръцете ми настръхна от него.

- Аз съм Обри - заяви вампирът. - Кажи ми твоето име!

Устата ми внезапно пресъхна, но името ми не беше важно. Нека го получи.

- Анита.

- Анита! Колко мило!

Коленете ми направо се подгънаха и ме тръшнаха в стола. Моника се взираше в мен с огромни и нетърпеливи очи.

- Ела, Анита, присъедини се към мен на сцената!

Не боравеше с гласа си така добре като Жан-Клод, просто не умееше. В тона му нямаше съдържание, но пък умът зад този глас не приличаше на нищо, което някога бях изпитвала. Беше древен - ужасно древен. От силата на съзнанието му ме боляха костите.

-Ела!