Престъпни удоволствия

Продължавах да клатя глава, отново и отново. Само това можех да сторя. Не ми бяха останали думи, нито дори истински мисли, но знаех, че не бива да ставам от този стол. Ако сега отидех при него, вампирът щеше да добие власт над мен също както бе превзел Кетрин. Пот се просмукваше през блузата на гърба ми.

Бях се изправила - а не помнех как! Мили Боже, помогни ми!

- Не! - забих нокти в дланта си. Разкъсах собствената си кожа и приветствах болката. Отново можех да дишам.

Съзнанието му се отдръпна като океан при отлив. Виеше ми се свят и се чувствах изпразнена. Облегнах се на масата. Един от сервитьорите-вампири се озова до мен.

- Не се бори с него. Ядосва се, когато се бориш!

Изблъсках го встрани.

- Ако не се боря с него, той ще ме притежава!

Келнерът ми се стори почти човек - един от новите мъртъвци. На лицето му имаше изражение. Там се четеше страх. Обърнах се към тварта на сцената.

- Ще дойда там горе, ако не ме насилваш!

Моника зина. Не й обърнах внимание. Нищо нямаше значение, освен да преживея следващите няколко секунди.

- Добре, така да бъде, ела! - съгласи се вампирът.

Отдръпнах се от масата и открих, че мога да се изправя, без да падна. Точка за мен. Можех дори да вървя. Две точки за мен. Взирах се в лъснатия под. Ако се съсредоточах само върху ходенето, всичко щеше да е наред. Пред очите ми се появи първото стъпало към сцената. Вдигнах поглед.

Обри стоеше в средата на подиума. Не се опитваше да ме извика. Стоеше напълно неподвижен. Сякаш изобщо го нямаше там - представляваше само ужасна празнота. Усещах неподвижността му като туптене в главата си. Можеше да се каже, че си стоеше съвсем на открито, но ако не бе пожелал, никога нямаше да успея да го видя.

- Ела! - не беше глас, а звук вътре в главата ми. Ела при мен!

Опитах се да отстъпя и не успях. Пулсът ми тътнеше в гърлото. Не

можех да дишам. Давех се! Стоях, а силата на съзнанието му се блъскаше в мен.

- Не се бори с мен! - изпищя той в главата ми. Някой крещеше беззвучно - и това бях аз. Ако престанех да се бия, което бе толкова лесно, щеше да е като да се удавиш след като спреш да пляскаш във водата. Мирен начин да умреш. Не, не!

- Не! - гласът ми прозвуча странно дори в собствените ми уши.

- Какво? - попита той изненадано.

-Не! - казах и отново погледнах към него. Срещнах погледа му и тежестта на всички онези векове, които се стичаха към мен. Каквото и да бе онова, което ме правеше съживител и ми помагаше да вдигам мъртвите, сега беше тук. Пресрещнах погледа му и останах на място.

Тогава той се усмихна - бавно разтвори устни.

- В такъв случай аз ще дойда при теб!

- Моля, моля те, недей.

Не можех да отстъпя. Умът му ме притискаше като стоманена ръкавица, тапицирана с кадифе. Бях способна единствено да не тръгна напред. Да не изтичам към него.

Той спря, телата ни почти се докосваха. Очите му бяха наситени, идеално кафяви, бездънни и безкрайни.

Отклоних поглед от лицето му. По челото ми се стичате пот.

- Миришеш на страх, Анита!

Студената му длан се плъзна по бузата ми. Започнах да треперя и не успявах да се овладея. Пръстите му нежно се заровиха в къдрите на косата ми.

- Как успяваш да ми противостоиш?

Дъхът му полази по лицето ми, топъл като коприна. Плъзна се по шията ми - топъл и близък. Вампирът шумно и дълбоко си пое въздух. Гладът му пулсираше по кожата ми. Стомахът ми се сви от алчността му. Той изсъска към публиката и те изпищяха ужасени. Да, щеше да го направи!

Ужасът се вля в мен като сляп прилив на адреналин. Отблъснах се от него. Паднах на сцената и запълзях встрани на четири крака.

Една ръка ме сграбчи през кръста и ме повдигна. Изпищях и ръгнах назад с лакът. Ударът улучи и чух тварта да пъшка, но хватката само се стегна. Стягаше се, докато почти ме смачка.

Задърпах ръкава си. Платът се скъса. Вампирът ме хвърли по гръб. Приведе се над мен с изкривено от глад лице. Сбръчка устни и оголи зъби - кучешките блестяха.

Някой излезе на сцената - един от келнерите. Вампирът му изсъска. По брадичката му се стичаше слюнка. Не му бе останало нищо човешко.

Връхлетя ме в заслепяващ прилив на бързина и глад. Притиснах сребърния нож към сърцето му. По гърдите му заблестя струйка кръв. Той ми изръмжа, оголвайки зъби като куче, опънало до край веригата си. Изпищях.

Ужасът отми властта му. Не остана нищо, освен страх. Чудовището налетя върху мен и само заби върха на ножа в кожата си. По ръката ми и по блузата прокапа кръв. Неговата кръв.

Жан-Клод внезапно се озова до нас.

- Обри, пусни я!

Вампирът изръмжа басово и гърлено. Чисто животински звук.

Гласът ми бе писклив и изтънял от страх, прозвучах като малко момиченце:

- Махни го от мен или ще го убия!

Вампирът отстъпи, забивайки зъби в собствените си устни.

- Махни го от мен!

Жан-Клод заговори меко на френски. Макар и да не разбирах езика, гласът му бе успокоителен, като кадифе. Той коленичи до нас, без да спира да говори тихо. Вампирът изръмжа и посегна, сграбчвайки го за китката.

Жан-Клод изпъшка - прозвуча ми, сякаш го е заболяло.