Проклятието на инките

Пабло, от друга страна, изглеждаше много мил човек. Хелена предполагаше, че е в края на четиресетте, със смесена испанска и места южноамериканска кръв, вероятно потомък на инки. На испански хората от смесен произход се наричаха mestizos (Метиси (исп.) - Б. пр.). Лицето му беше плоско, с характерна тъмна кожа. В сравнение с Чад беше много дребен, малко над метър и шейсет и пет. Друг признак за произхода му бе, че открито заемаше страна, щом стане въпрос за испанското завоевание начело с конкистадора Франсиско Писаро през 1532 г.

- Нашествениците дошли в Южна Америка с единствената цел да намерят злато - разпалено заяви той. - И Писаро най-безмилостно убил добрия владетел Атауалпа, макар че откупът за него бил вече платен. Конкистадорите са били мръсни свине!

Хелена намери коментара му за забавен, имайки предвид, че самият Пабло беше наполовина испанец. Даде си сметка, че Франсиско Писаро не е особено харесван в Перу въпреки факта, че е основател на Лима и е донесъл християнството в Южна Америка. Съдейки по кръста на врата на Пабло, той беше ревностен католик като повечето си сънародници, но въпреки това мразеше Писаро с цялото си същество.

Луксозният влак беше кръстен на покойния Хайръм Бингам, учения от Йейл, открил цитаделата Мачу Пикчу в началото на миналия век. Хелена имаше книга за него в електронния четец в чантата си и смяташе да я прочете. Американският изследовател живял благословен живот, пълен с много успехи. След епохалното си откритие в Перу Бингам станал губернатор на Кънектикът и дългогодишен сенатор. Говореше се, че именно той вдъхновил Стивън Спилбърг да създаде поредицата си за Индиана Джоунс.

Облицовката на влака бе в кралско синьо, докато столовете, кушетките и завесите бяха от бежов велур. Влакът се теглеше от един-единствен дизелов локомотив и имаше само три вагона - вагон-ресторант, салон и наблюдателен вагон отзад. Пътниците можеха да стоят на откритата площадка и да се наслаждават на извисяващите се върхове на Андите, докато влакът се спускаше от високото плато на Куско към речната долина.

Група от двайсетина души, неколцина по-възрастни мъже и още толкова млади жени се бе натъпкала в последния вагон, танцуваха и припяваха страстно на бързата мелодия на китарист и енергичен бонго барабанист, които свиреха испанска версия на парче на „Джаксън Файв“.

Хелена реши, че музиката едва ли може да е по-лоша.

Пътуването от Куско до подножието на Мачу Пикчу обикновено продължаваше пет часа, но имаше съобщения за силни дъждове и наводнения по-нататък в долината. Пабло им беше казал, че пътуването може да продължи и осем часа, ако времето не се оправи.

Макар че беше все още утрин, небето бе започнало да потъмнява. Дъждовни капки забарабаниха по прозорците на вагон-ресторанта и Хелена инстинктивно притисна пръсти в стъклото, когато лекият дъжд премина в тежък порой.

- Май ще видим сериозна буря - каза Пабло, загледан навън. - Дъждът идва от запад, което не е добре.

- Има ли опасност от наводнение? - попита Чад.

- Няма от какво да се безпокоите - отвърна Пабло. - Във влака пътуватмноговажни хора.Muy importante!Ще се погрижим за всичко необходимо.

През следващите двайсет минути пороят се засили и небето се смрачи още повече. Влакът мина през поредната тясна клисура, пресичаща склона, която вече беше пълна с вода от двете страни на релсите.

Отзад музиката и танците продължаваха с пълна сила. Отвесната стена от червен гранит от едната страна беше изложена на вятъра и дъжда, водата се спускаше като водопад към дъното. Лесно можеше да се види как продължителните валежи бързо могат да наводнят долините на Андите.

И тогава зазвуча „Градско момиче“ на Били Джоел, но с испанска мелодия.

- Господи, само това не - прошепна Хелена.

Сложи си слушалките и усили айпода си, за да заглуши звука. „Джаксън Файв“ беше достатъчно зле, но никой не биваше да бъде измъчван и с Били Джоел.

Хелена бе дошла в Перу заради упорития сън, който сънуваше. Спохождаше я всеки път, щом заспи, вече близо две седмици - и всеки път беше един и същ. Тя стоеше пред Храма на слънцето в Мачу Пикчу. Лъчите на следобедното слънце нахлуваха косо през трапецовидните прозорци и я къпеха в светлината си. Основите на масивната гранитна постройка изглеждаха срязани под ъгъл от четиресет и пет градуса, което изглеждаше много странно. Не можеше да види ясно заради ярката светлина в очите си, но имаше чувството, че зад онзи триъгълен вход има нещо, което трябва да открие. Беше изучила по интернет древния храм на инките, но само разглеждането на фотографии не ѝ беше достатъчно. Сигурна бе, че в мрачната тъмнина определено има нещо, което трябва да види с очите си, и се осмеляваше да се надява, че е нещо вълшебно, което по някакъв начин ще я отведе отново при Уилсън Даулинг.