Проклятието на инките

Персоналът често поглеждаше през прозорците и Хелена заключи, че не е обичайно влакът да спира тук. Намираха се на сравнително равен участък - до тях имаше открито пространство с проста дървена колиба в средата. Червеникави канари с различни форми и размери - някои масивни, издигащи се на около три метра височина - осейваха пейзажа. Пабло избърса прозореца от своята страна, от която имаше отвесна гранитна стена, надвиснала страховито в мъглата. Гигантските канари се бяха откъртили от скалата някъде в далечното минало и бяха паднали по сегашните си места.

- Мястото не ми се вижда особено подходящо за спиране - обяви Чад.

- Las rocas estan bloqueando camino!-обади се мъжки глас.

- По релсите има нападали скали - преведе Пабло и ги погледна разтревожено.

Хелена знаеше достатъчно езика, за да разбере.

Дискусията на испански продължи, след което някой извика:

- Todos los hombres deben ayudar a moverlas!

- Викат персонала да излезе навън - преведе Пабло. - Ще разчистват камъните.

Главоболието на Хелена се засилваше все повече, докато влакът продължаваше да не помръдва. Тя знаеше, че аспиринът ще подейства след време, и реши да стане и да се разходи. Избърса отново прозореца и погледна съборетината в далечината - беше цялата обрасла в бурени, вратата бе паднала от пантите си, няколко дъски на покрива липсваха.

- Скоро ще продължим - добави Пабло. - Подобни инциденти са се случвали и преди.

Хелена стана и оправи жилетката си.

- Ще изляза да поогледам - обяви тя, мъчейки се да звучи по-добре, отколкото се чувстваше.

- Не бива да излизаш - отвърна Чад. - Може да има нови срутвания, особено при дъжд като този.

- Трябва да изчакате тук - обади се Пабло. - Много по-безопасно е.

- Излизам - каза Хелена. Имаше чувството, че всеки момент ще повърне. - Достатъчно дълго седях завряна тук.

Чад и Пабло се спогледаха.

- Наистина не мисля, че идеята е добра... - започна Чад.

- Определено не е - съгласи се Пабло.

- Чад - сурово рече Хелена. - Излизам. Това главоболие ме подлудява и имам нужда от глътка чист въздух.

Чад кимна.

- Ще станете вир вода - каза Пабло. - Същински потоп се излива от небето. За секунди ще подгизнете до кости.

Хелена посочи към задната част на вагона и тръгна.

- Имам нужда от чист въздух.

- Ще взема чадър - каза Чад.

Началник-влакът любезно се опита да попречи на Хелена да излезе, но тя нареди на Чад да отвори задната врата и двете излязоха на свързващата платформа между вагоните. Беше неприятно топло в сравнение с прохладата вътре и въздухът беше лепкав от високата влажност. Шумът на дъжда бе оглушителен. Хелена отвори мижавия чадър, който намери във влака, слезе по стълбата и стъпи на шистите, образуващи насипа на линията. Дъждът пердашеше толкова силно по чадъра, че едва не го изтръгваше от ръката ѝ, и тя усети как панталоните ѝ бързо подгизват от коленете надолу.

Напред смътно различи силуетите на десетина души, които работеха здравата, за да махнат камъните, нападали върху релсите. Зад тях не можеше да се види нищо през сивата дъждовна завеса, носеща се от долината нагоре към влака. Чад скочи на плочите до Хелена, навлякла червено найлоново пончо и с ловджийски очила, тип маска, с яркооранжеви стъкла.

- Идвам с теб - каза тя и кимна.

- Там има някаква стара къща - посочи Хелена. Имаше цел, върху която да се съсредоточи. - Да идем да я огледаме.

- Моля да се върнете след пет минути! - извика началник-влакът.

Хелена и Чад тръгнаха по мократа земя към старата колиба, която изглеждаше така, сякаш стои там от сто години. Намираше се на петнайсетина метра от влака и Хелена реши, че вероятно са я построили като склад по време на строежа на железопътната линия. В долината зловещо изтътна гръм. Хелена затъна до глезените в калта и трябваше да извади много внимателно крака си, за да не си изгуби ботуша. Чувстваше се по-зле от всякога и започваше да се пита дали аспиринът изобщо ще ѝ подейства.

- Направо обожаваш дъжда! - извика Чад. - Да се надяваме, че няма да ни тресне гръмотевица.

Небето над тях беше толкова тъмно, че изглеждаше по-скоро вечер, отколкото ранен следобед. Старата колиба като че ли бе построена от австралийски евкалипти. Местните власти ги бяха засадили из цяло Перу в края на XIX век, защото растяха бързо дори на тези височини и бяха достатъчно яки, за да издържат през дългия сух сезон. Колибата определено бе виждала по-добри времена и ако човек се вгледаше добре, можеше да забележи, че е леко килната настрани.

Хелена пристъпи към зейналия вход, но Чад сложи ръка на рамото ѝ и я спря.

- Аз влизам първа. - Тя извади глока, който държеше на кръста си. - Може да има животни. - Вдигна оръжието и пристъпи предпазливо вътре.

Слепоочията на Хелена пулсираха. Тя се обърна към влака и видя, че неколцина пътници надничат през прозорците към тях. Силен порив на вятъра изтръгна чадъра и в ръката ѝ остана само дръжката.

Дъждът зашиба лицето ѝ и Хелена скочи вътре, за да се скрие.