Проклятието на инките

Веднага изгуби ориентация. Започна да ѝ причернява и трябваше да впрегне всичките си сили и чувство за равновесие, за да се задържи на крака. Опита се да се противи на това, което вижда, но колкото повече усилия правеше, толкова повече светът около нея се променяше.

Във внезапната ярка светлина видя пътешественика във времето Уилсън Даулинг, седнал на пода пред буен огън. Хелена едва се сдържа да не извика от изненада. Срещу него седеше някакъв мъж. Видението беше толкова ясно, сякаш и двамата бяха точно пред нея! В този миг Хелена дори нямаше време да се запита как е възможно това.

Двамата мъже бяха само по бельо. Седяха облегнати на нещо като седла от кафява кожа. От гредите над тях висяха мокри дрехи. Уилсън седеше по турски и ядеше сардини от правоъгълна консервна кутия.

Пращящият огън гореше в средата на пода, буйните оранжеви пламъци подскачаха нагоре към скосения таван на колибата. Дървото беше мокро - към гредите се издигаше гъст бял пушек.

Хелена се вгледа в лицето на Уилсън. Изглеждаше малко по-стар, отколкото го помнеше. Говореше - разговорът изглеждаше сериозен - но тя не можеше да чуе гласа му или каквото и да било, свързано с видението, само барабаненето на дъжда по покрива и тежките стъпки на Чад по гнилия под до нея. Усещаше, че Чад е до нея, но виждаше единствено картината в главата си.

Мъжът срещу Уилсън пушеше цигара и пиеше уиски направо от бутилката. Беше много слаб, направо хилав. Лицето му изглеждаше познато, но Хелена не можеше да се сети къде го е виждала. На стената беше облегната пушка „Спрингфийлд“. Баща ѝ имаше същата в оръжейната си колекция.

Видението беше повече интригуващо, отколкото плашещо. Толкова много пъти си бе мечтала да види Уилсън отново и макар да знаеше, че сцената пред очите ѝ всъщност не е тук, Хелена изпита облекчение, че помежду им все още съществува връзка, колкото и шантава да е тя. Уилсън набучи мазна сардина с малката си вилица и я поднесе към устата си.

Стените на бараката бяха чисти и нови, така че действието явно се развиваше по времето, когато е била построена. Хелена пристъпи напред в халюцинацията си. Макар огънят да гореше буйно, не усети топлината му. Тя се вгледа в лицето на Уилсън и в косата му, която беше по-дълга, отколкото последния път, когато го видя. Ръцете му бяха точно каквито ги помнеше, движенията му - уверени и силни. На пода до него имаше кожена чанта. Ботушите му бяха поставени внимателно до огъня, обърнати към пламъците, за да изсъхнат по-бързо.

Познато усещане изпълни стомаха ѝ, докато ги гледаше как разговарят - но въпреки това не можеше да чуе нито звук. Помнеше множеството разговори, които бяха провели, и колко ѝ харесваше звученето на гласа му. Искаше ѝ се да му извика, да му каже, че го гледа, но знаеше, че той не би могъл да ѝ отговори.

Уилсън се изправи. Беше гол от кръста нагоре. Започна да обръща окачените на гредите влажни дрехи. Тялото му беше абсолютно същото, каквото го помнеше Хелена, и тя откри, че пристъпва през огнището към него.

Внезапно погледът му се насочи право към нея!

По очите му личеше, че я разпознава!

„Може ли да ме види?“ - запита се стоящата сред пламъците Хелена.

Уилсън протегна ръка право към нея, като че ли се опитваше да я докосне. Изглежда се канеше да каже нещо... но после се намръщи и отпусна ръката си, сякаш връзката беше прекъснала.

Гласът на Чад внезапно изтръгна Хелена от концентрацията ѝ.

- Добре ли си?

Видението се стопи и Чад се появи до нея. Колкото и да се мъчеше да се фокусира, Хелена не можеше да върне невероятната сцена.

- Добре ли си? - отново попита Чад.

- Добре съм - най-сетне отвърна Хелена. Едва сега се вгледа по-внимателно в колибата. На места стените бяха изгнили, между гредите на покрива имаше паяжини. Другаде между изметнатите дъски имаше процепи, през които проникваше светлина. От дупките в покрива течеше дъждовна вода. През изгнилите дъски на пода растяха туфи трева и всичко под краката ѝ бе покрито с дебел пласт пръст.

- Вони отвратително - с отвращение рече Чад. С върха на ботуша си Хелена разрови пръстта и оголи дъските на пода. Пристъпи в средата на колибата, където беше огнището от видението ѝ, и отново разрови мръсотията. Не се учуди, когато видя, че дъските са почернели от големия огън, горял някога на това място.

Чад погледна навън.

- Ще станеш вир вода на връщане. Така не може. - Тя прибра пистолета в кобура си, свали червеното си пончо и го подаде на Хелена. - Как е главоболието ти?

- Все същото - отвърна Хелена.

- Трябваше да пийнеш повече от онзи чай с кока. Нали казват, че помагал при височинна болест. Пабло се кълне, че действа. - Чад избърса капките от оранжевото стъкло на очилата си. - Би трябвало да подейства и на теб.

Ясно беше, че само Хелена бе получила невероятното видение с Уилсън. След повече от година, в порутена железопътна колиба насред Андите връзката, която бе търсила, най-сетне беше открита. Противно на всяка логика, инстинктът ѝ да дойде в Перу бе оправдан. Пътешественикът във времето Уилсън Даулинг отново влизаше в живота на Хелена. Сега въпросът беше защо?

10.