Проклятието на инките

Дъждът продължаваше да се сипе върху колибата. Уилсън обърна дрехите си, за да изсъхнат добре. Застанал в гъстия пушек, той нямаше как да не си помисли за ролята, която играеше в събитията около Мачу Пикчу. Древният град беше портал към други светове, а работата му беше да заведе Хайръм Бингам до руините му, така че изгубеният град на инките най-сетне да бъде представен на модерния свят. И изобщо не можеше да разбере защо именно Хайръм Бингам е човекът, който щеше да се прочуе с откриването му - той изглеждаше странен избор. Но така или иначе, Уилсън беше тук да изиграе ролята си и след осем години чакане най-сетне мисията му наближаваше края си. Животът му бе неразривно преплетен със сили, които почти не разбираше, но въпреки това не се съмняваше, че миналото може да повлияе на бъдещето и бъдещето от своя страна може да повлияе на миналото. Той беше Надзирателят и работата му беше да действа според мисиите, кодирани в Свитъците от Мъртво море. Те бяха документите, които насочваха съдбата му. Миналото трябваше да бъде пазено от бъдещето, а бъдещето - от миналото. Такъв беше редът на нещата.

След няколко дни Уилсън най-сетне щеше да напусне тази епоха. Порталът на Мачу Пикчу щеше да е изходът му от този странен и изпълнен с невежество свят и той можеше да си отдъхне, знаейки, че е завел успешно Хайръм Бингам до съдбата му и славата, която вървеше с нея.

Внезапно косъмчетата на ръцете му настръхнаха и по цялото му тяло преминаха тръпки. Изпита чувството, че го гледат от мрака.

Погледът му нервно се насочи към пустите ъгли на бараката. Виждаше единствено танцуващата светлина на огъня, рисуваща нереални, непрекъснато променящи се нюанси на златното по голото дърво. Дъждът продължаваше да вали и вятърът връхлиташе тънките стени, като ги караше да скърцат и стенат. Идеше му да отиде до вратата и да погледне навън, но знаеше, че там няма никого - само трите магарета, вързани за халката на дръжката. Ако се уплашеха, щяха да се задърпат и вратата щеше да се отвори. Но противно на всяка логика, чувството не можеше да се сбърка с нищо - някой го гледаше. Усещаше го.

Блесна светкавица, която за миг разкри малките цепнатини между дъските. После избоботи басов гръм, от който бараката потрепери.

Уилсън инстинктивно протегна ръка към буйния огън - усещаше силно присъствие в помещението, някъде от другата страна на трептящите пламъци. Силует ли виждаше през дима? Сърцето му биеше бясно и не можеше да го накара да се успокои, колкото и да се опитваше.

Там определено имаше някого!

- Ще се изгориш! Дръпни се! - викна му Хайръм.

Уилсън отдръпна ръка малко преди да е влязла в пламъците. Странното усещане изчезна така внезапно, както се бе появило. Уилсън се загледа в буйния огън и нажежените въглени, които падаха между плоските камъни върху дъските на пода.

- Да не си откачил? - Хайръм грабна пушката си и заобиколи огъня. Предпазливо отвори дървената врата с цевта и надникна в проливния дъжд. Когато се увери, че магаретата са добре, отново затвори и пусна резето. - Какво гледаше? - Той посочи с оръжието към огъня.

- Стори ми се, че видях нещо - отвърна Уилсън.

- Какво?

Уилсън поклати глава.

- В крайна сметка не съм видял нищо.

Хайръм подпря пушката на стената, обърна седлото, за да се изсуши и другата му страна, и седна.

- Надявам се да не стане така, че да съжалявам, задето съм излязъл в пущинака с теб, Уилсън Даулинг. Странна птица си, спор няма.

Дълбоко в себе си Уилсън знаеше, че е доловил нещо истинско. Нечие присъствие в бараката - и чието и да бе, то го гледаше внимателно. Събитията бяха извън контрол, знаеше го. Трябваше да стигне до Мачу Пикчу колкото се може по-бързо и да излезе от тази епоха, преди положението да е станало още по-сложно.

11.

Андите, Перу

30 км северозападно от Куско

23:45 ч.

16 януари 1908 г.

Думите „трябва да издирите бял чужденец, човек на име Уилсън Даулинг“ още отекваха в ушите на капитан Гонсалес, докато двамата с лейтенант Капос яздеха магаретата си в проливния дъжд начело на десетимата войници, които ги следваха в колона по един. Опред вървяха двама планински водачи, вдигнали на височината на гърдите си газени лампи, които се мъчеха да хвърлят мъглива светлина в дъжда.

Това бе последното място на света, на което искаше да бъде капитан Гонсалес, особено предвид сериозното положение около разпването на Корсел Сантияна. Ако имаше избор, сега щеше да е на топло и сухо у дома с жена си и децата, сгушени в малката спалня върху пухения дюшек, който му бе струвал цяла месечна заплата. При краката, до кирпичената стена, се намираше малкото легло на трите му растящи деца. Лека усмивка заигра на устните му, когато си помисли как се буди нощем и поглежда към децата си на лунната светлина. Благодареше на Бог всяка вечер, щом ги видеше заспали под разноцветните вълнени завивки, изплетени от майка им. Много често децата се прегръщаха едно друго, за да се спасят от острия мраз на нощния въздух.