Усмивката му помръкна и се смени с намръщена физиономия при мисълта за епископ Франсиско, крачещ напред-назад пред него в нефа.
- Това са най-лошите ми страхове! - беше извикал той. Кокалестите му пръсти видимо трепереха.
- Подведохте мен и тази църква! - Той смачка листа, който му бе донесъл Гонсалес, и го хвърли на блестящия гранитен под. - Оставили сте подлеците да се измъкнат и сега задачата ви ще стане по-трудна.
Реакцията му беше безсмислена, тъй като капитанът изобщо не си беше губил времето. Веднага щом получи заповедта от епископа, Гонсалес излезе от катедралата, незабавно разпита къде се намира щабквартирата на Хайръм Бингам - наричаха я „Панамерикански тихоокеански конгрес“ - и тръгна право натам. Сградата не беше далеч от Пласа де Армас, само на пет минути път пеша, които той извървя с бързо темпо с двама от най-добрите си хора от двете си страни. Но когато пристигнаха, намериха само бележка на английски, забодена с кабарче на вратата. Цялата работа, от момента, в който чу името на Уилсън Даулинг, до заставането пред вратата на Хайръм Бингам, беше отнела по-малко от час. За капитана това бе съвсем нормален срок, но въпреки това епископът беше реагирал така, сякаш Гонсалес е чакал цял ден, преди да си направи труда да издири чужденците.
Гонсалес стисна мокрия повод между студените си пръсти и колкото и да му се искаше да обърне животното обратно към Куско и семейството си, продължи напред в проливния дъжд. Защо някой ще тръгне да търси изгубения град на инките точно в този сезон? В това отвратително време? И откъде епископът знаеше, че Хайръм Бингам заминава днес да търси Вилкапампа, както бе написал в бележката на вратата? Положението беше направо нелепо!
Още от времето на самия Писаро иманярите претърсваха негостоприемните Анди с надеждата да открият изгубения град на инките. Защо изведнъж проваленият изследовател Хайръм Бингам стана толкова важен? Особено когато в Куско се случваха далеч по-важни неща. Хрумна му, че епископ Франсиско иска да го накара да се махне от града, за да може да контролира още по-здраво войниците му. Мразеше тези мисли, но все още се съмняваше, че Корсел Сантияна е убиецът на монсеньор Пера. Нямаше други доказателства освен увереността на епископ Франсиско, която дойде почти дванайсет часа след деянието, наред със заповедта да приковат горкия Корсел на кръста и да го провесят на стената на църквата. Колкото и да му се искаше да спре бруталния ритуал, Гонсалес не се намеси - и още не можеше да разбере защо. Това би означавало да се противопостави на волята на епископа, но независимо от това Гонсалес знаеше, че законът трябва да бъде над религията.
Скрит под качулката на пончото, капитан Гонсалес си пое дълбоко дъх. Не искаше никой - особено хората му - да долови очевидното му недоволство. Внимателно нагласи ремъка на рамото си. Карабината му се струваше два пъти по-тежка, откакто излязоха от Куско преди около осем часа.
- Трябва да се движим по-бързо - каза Гонсалес на лейтенанта.
- Хората вървят с цялата бързина, на която са способни - отвърна Капос, след като погледна през рамо. - Ако ги натиснем още повече сега, накрая ще се влачат.
Беше се наложило да предложи на Капос и войниците двойно заплащане, за да ги накара да оставят семействата си и да тръгнат в нощта в такова лошо време. Единственият, който не получаваше допълнително пари за експедицията, беше самият Гонсалес, но той бе решил, че след като се върне, ще си вземе няколко дни отпуска като компенсация за това екстремно и нежелано пътуване.
Капитан Гонсалес имаше опасения спрямо епископ Франсиско; външният вид и поведението на свещеника, макар и привидно спокойни, бяха силно тревожещи. В очите му имаше нещо, което Гонсалес не бе виждал през близо четиресетте си години на този свят - колкото и да му се искаше, не можеше да отрече червеното пламъче в зениците на епископа. Гледката бе нечестива, нямаше съмнение в това. Наред с това и онази стряскаща и необичайна предвидливост на свещеника - той знаеше неща и отправяше трудни за разбиране заплахи, сякаш можеше да вижда в бъдещето и знаеше какво ще се случи и защо.
Само мисълта за проблясващите очи на епископа предизвикваше физическа болка у Гонсалес и той откри, че се мръщи в най-необичайни моменти. Трудно можеше да опише симптомите дори на себе си. Гадното усещане, което стискаше главата и гърдите му, сякаш е попаднал между яки въжета, които продължаваха да се увиват и затягат все повече. Стомахът му сякаш се беше свил на топка - същото чувство бе изпитал като момче, когато му казаха, че дядо му е умрял. Как беше възможно външният вид на свещеника да предизвика подобна реакция? Именно болката беше накарала Гонсалес да остави семейството си и да излезе в дъжда и мрака на студената нощ, а не лоялността му към Църквата или военната униформа на гърба му.