Проклятието на инките

Мъчителният писък на смъртно ранено животно внезапно прониза студения въздух някъде съвсем наблизо. Уилсън и Хайръм се спогледаха объркано. Събраха смелост и предпазливо тръгнаха през калта към смразяващите кръвта крясъци.

- Сигурно някое от магаретата е попаднало в капан - прошепна Хайръм.

Уилсън извади ловджийския си нож и стегна ремъка на чантата, за да е плътно долепена до тялото му. С всяка стъпка ужасните писъци ставаха по-силни. Уилсън трескаво се вглеждаше в мъглата във всички посоки. Писъците бяха толкова силни, че беше невъзможно да се чуе нещо друго.

Пред тях започна да се откроява някаква голяма закръглена форма. Беше със застрашителни размери, по-висока от човек и близо два пъти по-широка. Двамата забавиха крачка, като отчаяно се мъчеха да разберат какво може да представлява тъмната фигура пред тях.

- Да стрелям ли? - попита Хайръм и вдигна пушката.

Уилсън поклати глава и сложи пръст на устните си. Навсякъде около тях мъглата се стелеше в ледения въздух. Уилсън пристъпи предпазливо и осъзна, че нещото, което приближават, е огромна гранитна канара с формата на хипопотам. Писъците идваха от другата ѝ страна. Той изтича до камъка и долепи гръб към него.

От мястото си едва успяваше да различи силуета на Хайръм.

Без да се отлепя от студения камък, Уилсън се запромъква сантиметър по сантиметър около него.

И видя кръвта.

Яркочервената течност се беше събрала на локва в калта пред краката му.

Уилсън се оттласна от земята и полетя нагоре, прескачайки с един скок огромния камък. Това бе невероятна демонстрация на сила и ловкост. Докато летеше, ясно видя пищящото магаре, което лежеше безпомощно в калната трева. Сухожилията и на четирите му крака бяха жестоко срязани. Щом се приземи, Уилсън заби ножа в тила на женското магаре и натисна, за да прекъсне гръбначния стълб. За първи път от около минута се възцари мъртвешка тишина.

Във всички посоки се виждаше единствено бяла мъгла. Кръвта се беше събрала в отпечатъците от човешки стъпки около животното - съдейки по следите, хората бяха най-малко трима и които и да бяха те, целта им бе да причинят колкото се може повече болка на магарето, без да го убият веднага.

Уилсън внимателно измъкна ножа от главата на магарето и назъбеното острие остърга костта. Избърса кръвта с палец и показалец. Чуха се приближаващи тежки стъпки и Уилсън позна Хайръм по характерното джвакане на ботушите му в калта.

- Не стреляй! - извика той.

Хайръм се появи с пребледняло лице иззад камъка.

- Да не би да прескочи тази канара? - Той изгледа високия два и половина метра камък, мъчейки се да намери обяснение на онова, което бе видял току-що. - Прескочи ли го?

Уилсън посочи с ножа трупа.

- Виж.

По краката на магарето имаше дълбоки разрези, яките сухожилия се бяха навили и стърчаха от зейналите рани.

- Джени е мъртва? - Хайръм изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да му прилошее. Той рухна на колене до тялото, все още опрял пушката си на рамо. - Защо му е на някой да прави това?

- Следите водят натам - посочи Уилсън.

Хайръм се стегна и насочи пушката в същата посока.

- Да тръгнем ли след тях?

Пронизителните писъци на второ магаре внезапно изпълниха въздуха точно пред тях. Хайръм рязко скочи на крака. Измъчените крясъци на още едно животно бяха повече, отколкото можеше да понесе.

- Какво става, по дяволите?

Уилсъи го сграбчи за ръкава и го дръпна в обратната посока.

Със сълзи в очите Хайръм се вслушваше в ужасните писъци зад тях.

- Трябва да избавим животното от мъките му! - каза той, докато поглеждаше през рамо назад. - Струва ми се, че е Диабло!

Уилсън продължи да мъкне Хайръм напред.

- Те искат да направим точно това.

- От самото начало не харесваше магаретата ми! Това е ясно, но не можем да допуснем подобно нещо! - Хайръм се опита да се отскубне, но Уилсън не го пусна.

- Няма да се връщаме и в бараката - заяви той. - В тази посока има скали, над железопътната линия. Видях ги снощи. Ще им бъде по-трудно да ни проследят на каменист терен.

Писъците на раненото магаре постепенно започнаха да заглъхват зад тях.

- Ами нещата ни? - попита Хайръм.

- Няма време.

- Но уискито ми е там!

- Ще се наложи да минеш без него.

- Но запасите ни трябват!

Уилсън рязко дръпна Хайръм към себе си.

- Чуваш ли онези писъци! Това са писъците на смъртта. Това те чака, ако се върнеш за уискито си.

Хайръм се заслуша за момент, после поклати глава.

- Прав си. Да се връщаме в Куско.

Уилсън излезе на тесните релси на железопътната линия.

- Никакво Куско. Продължаваме кьм Вилкапампа. Хайръм спря.

- Магаретата ми бяха убити! Трябва да съобщим на властите, на военните, на някого!

- Бил съм в тези планини и преди - каза Уилсън, докато изкачваше насипа от шисти. - Можем да се изхранваме от земята, докато стигнем дотам.

От мъглата изникна висока гранитна стена. Дъждовната вода се стичаше по неравната ѝ повърхност, разкривайки ярките нюанси на червено, розово и алено в камъка. Уилсън задържа устата си отворена под една струйка вода, за да отмие ужасния вкус на смърт от гърлото си.