Проклятието на инките

Състоянието му подхранваше интересна реакция, за която си даваше много добре сметка - когато най-сетне настигне Хайръм Бингам и белия чужденец Уилсън Даулинг, Гонсалес възнамеряваше да излее яростта си върху тях. Студените мокри дрехи полепваха по кожата му; Капитанът нагласи пушката и за пореден път си представи как забива приклада на оръжието в лицето на онзи Уилсън Даулинг. Именно загадъчният чужденец беше причината да е тук. Капитанът по принцип не си падаше по насилието, но в този случай възнамеряваше да получи възмездие за положението, в което го бе поставил Даулинг. Таеше в себе си напразната надежда, че след като изпълни задачата си, мистериозната болка, сковаваща тялото му, най-сетне ще изчезне.

Планинските водачи водеха Гонсалес и хората му внимателно по коварната стръмна пътека. Поне трима от войниците му паднаха по задник в калта, но Гонсалес не се трогна.

- Мислете за допълнителните пари! - извика им той.

Някъде в далечината бучеше придошла река. Звукът означаваше, че приближават планините и бараката край железопътната линия, в която Бингам и Даулинг трябваше да прекарат нощта - епископ Франсиско бе предсказал, че чужденците ще се крият именно там. Ако не бяха в бараката, Гонсалес щеше да е изиграл ролята си и войниците щяха да са свидетели на усилията му да изпълни заповедта на епископа. Така или иначе, той и хората му скоро щяха да тръгнат обратно към дома.

- По-бързо! - извика капитанът. - Колкото по- бързо заловим белите чужденци, толкова по-скоро ще се приберем в Куско!

12.

Андите, Перу

50 км северозападно от Куско

05:15 ч.

17 януари 1908 г.

Беше малко след пет сутринта, когато пълният мрак на нощта най-сетне започна да отстъпва. Уилсън не беше спал повече от петнайсет минути наведнъж, толкова много се тревожеше. Веднага щом видя най-слабите признаци на зазоряване, той стана, облече сухите си дрехи и започна да се готви за път. През първата част на нощта в бараката беше топло, докато огънят не догоря и мразовитият въздух отвън проникна през тънките дървени стени. След това студът се настани за остатъка от нощта, както правеше винаги в близост до покритите с лед планини дори и през лятото. Предимно северни ветрове духаха право над ледените върхове на планините и разреденият въздух беше студен почти до точката на замръзване. През лятото разликата в температурите през деня и нощта можеше да достигне до трийсет градуса.

Погледна навън през вратата, но не видя почти нищо от мъглата и тежките облаци, които се бяха спуснали до земята, щом взе да се развиделява. И въпреки това продължаваше да ръми. Утрото беше много тихо, всичко навън изглеждаше напълно неподвижно. Уилсън пое дъх и усети дъха на мократа гора в гърлото си. Дъхът излизаше на пара от устата му. Магаретата на прага като че ли бяха заспали прави - нещо, което не бе виждал досега. Всичко изглеждаше наред, но Уилсън имаше някакво лошо предчувствие, което не можеше да обясни.

Хайръм лежеше на пода по парцаливите си долни гащи. Главата му бе неудобно притисната в седлото, вълненото одеяло се беше увило около единия му крак и едва покриваше тялото му. Беше гушнал празната бутилка уиски с едната си ръка и шапката си за сафари в другата. Хъркаше, от устата му излизаше пара и Уилсън неволно си помисли що за жалка гледка представлява.

- Ставай - каза той и го побутна с ботуша си. Хайръм не помръдна и се наложи да го побутне отново.

- Ставай, казах!

Хайръм изстена, отвори очи и погледна с отвратена физиономия към Уилсън.

- Махай се! - каза пресипнало той.

- Ставай, преди да съм излял кофа вода на главата ти.

Хайръм отвори едното си око.

- Нямаш кофа. - После оправи одеялото и го придърпа под брадичката си. - Което те прави лъжец.

- Ако искаш да видиш Вилкапампа, ставай и се обличай. - Уилсън го срита в крака.

- Добре де... добре! - Хайръм остави празната бутилка на пода и тя се олюля и падна. - Ще ми подадеш ли дрехите?

Уилсън свали дрехите и ги метна към него.

Хайръм подуши материята, преди да напъха ръце в ръкавите.

- Защо не запалиш един хубав огън и да хапнем нещо?

- Няма време за мотаене. - Уилсън събра последните си неща и ги прибра в чантата си, след което се зае да събира раниците.

- Няма ли да закусваме?

- Трябваше да хапнеш снощи. - Уилсън метна една консерва към скута на Хайръм и тя го улучи в корема.

- Какъв ти е проблемът, Уилсън?

- Не бива да се обезводняваш... и трябва да тръгваме.

- Никога не ставам толкова рано - промърмори Хайръм. - Между другото, колко е часът?

Уилсън погледна часовника си.

- Пет и половина.

- Пет и половина! - Хайръм отново се отпусна на една страна, придърпа одеялото, сви се на кълбо и затвори очи.

Уилсън грабна завивката и я захвърли настрани.

- Какво правиш, по дяволите? - извика Хайръм.

- Трябва да тръгваме!

Хайръм изруга и навлече панталоните си.

- Това е нелепо! Това, че се съгласих да тръгна с теб, не означава, че ще позволя да ме гониш като роб ден и нощ! Каза „никакви носачи“ и ето че сега трябва да се трепя на студа и дъжда. Направо не е за вярване, честно.