Проклятието на инките

Андите, Перу

50 км северозападно от Куско

23:23 ч.

16 януари 1908 г.

Уилсън отвори металния капак на консервата с вградената отварачка. Механизмът беше оригинален и досега не беше попадал на подобен. За всяка правоъгьлна консерва имаше запоена малка отварачка и не се налагаше да забива ножа си в метала и да го затъпява излишно.

Огънят най-сетне се бе разгорял на дървения под и Уилсън и Хайръм бяха принудени да седят с приведени глави, за да не дишат пушека. За щастие той започваше да се разрежда с изсъхването на дървесината, но огънят продължаваше да пращи и съска като гневна котка, а от време на време се чуваше силен пукот, когато влагата внезапно се освобождаваше от дървото.

Уилсън подуши консервата - сардините миришеха ужасно, но той знаеше, че трябва да яде, и затова забоде с вилицата си мазната плът и я изгълта. На вкус не беше толкова зле, стига да свикнеш с миризмата.

Огънят гореше върху купчина камъни, които Уилсън бе разположил внимателно, за да не подпали дъсчения под и в същото време да даде възможност на пламъка да диша. Единственото достатъчно сухо място за огън беше в самата барака. Беше намерил сухи подпалки под колибата, но те не бяха достатъчни за топлината, която им трябваше. В отчаянието си той изля малко от безценната газ на ветроупорния фенер върху подгизналите дърва, но и това не помогна. Цялото изживяване се вгорчаваше допълнително от Хайръм, който постоянно се оплакваше от студа и колко е уморен.

- Излизането в планината насред дъждовния сезон е пълна глупост - мърмореше той. - Казах ти, че трябва да изчакаме.

Заради огъня Уилсън беше принуден да излезе навън в тъмното и да търси още дърва. За щастие попадна на стар бор и успя да отсече няколко съчки. Борът гореше по-добре мокър, защото смолата му се възпламеняваше лесно. Няколко минути по-късно беше обратно в бараката и с помощта на още малко газ огънят най-сетне тръгна.

Уилсън протегна натъртените си длани към танцуващите пламъци, за да ги изсуши. През последните десет часа трябваше да пляска Диабло по задницата, за да накара инатливото малко магаре да върви по калната пътека. Камшикът не действаше, смушкването с пети в хълбоците също. Дори когато тръгнеше, Диабло вървеше бавно не повече от минута, след което отново спираше. Един час след потеглянето на Уилсън му идеше да зареже Диабло, но Хайръм настоя магарето му да остане с тях и обеща, че нататък щяло да стане по-сговорчиво. Но ако изобщо имаше някаква промяна, тя беше към по-лошо.

Огънят се разгоря хубаво и Хайръм най-сетне спря да се оплаква и се облегна на седлото си с димяща цигара в едната ръка и бутилка „Тенеси“ в другата. За нула време се съблече, оставайки само по парцаливо бельо, и провеси мокрите си дрехи на гредите, без да го е грижа за пушека.

- До кой връх се намира Вилканампа? - попита Хайръм.

- Наричат го Мачу Пикчу на кечуа, което означава Старият връх - отвърна Уилсън.

Хайръм се загледа в пламъците.

- Старият връх... харесва ми. - Той отпи глътка уиски. - Жалко, че вече си има име. Така се става истински прочут, когато кръстят връх на името ти. Президентът Макинли ще живее вечно, след като най-високият връх в Щатите е наречен на него. В Аляска е, нали знаеш? А той дори не е стъпвал там!

Подаде бутилката на Уилсън, но той отказа с махване на ръка.

- Ще ти помогне да се стоплиш - каза Хайръм и отново подаде бутилката. - Хайде, пийни!

Уилсън отпи бърза глътка и му върна бутилката. Топлината на уискито се плъзна по гърлото му - приятно усещане, след като бе мокър и премръзнал толкова дълго.

- Прав беше за магарето - призна Уилсън. - Вбесяващо малко копеле.

Хайръм се ухили.

- Страхотно удоволствие е да гледам сблъсъка на неговата воля с твоята.

- Утре можеш ти да го яздиш.

- Не, благодаря - отвърна Хайръм. - Искаше магарета, дадох ти магарета. Аз решавам кое да яздя. Стига за това, кажи ми отново колко прочут ще стана.

- Колкото Томас Джеферсън - отвърна Уилсън.

Хайръм се усмихна.

- Томас Джеферсън... Дори не ми пука дали лъжеш - каза той и се облегна назад. - Просто ми харесва мисълта да съм прочут. Мисля, че определено би ми отивало.

- Ще бъдеш известен като откривател на изгубения град на инките - продължи Уилсън. - Нещо нечувано и невиждано досега.

Хайръм сбърчи чело.

- Просто от любопитство, щом това откриване на Вилкапампа е толкова важно и с него вървят толкова възхвали и почести, защо ти самият не го оповестиш на света?Тиби могъл да се увенчаеш със славата.

- Това не е моята съдба, а твоята - отвърна Уилсън.

- Ти пък какво знаеш за съдбата ми?

- Знам повече, отколкото си мислиш - рече Уилсън.

- Какво трябва да означава това?

- Ще го кажа по този начин... във вселената има една по-висша тъкан. И ти си част от откриването на Вилкапампа, независимо дали ти харесва или не.