Проклятието на инките

- Разбира се, че брат ти е жив. Такава беше уговорката, синко.

Хуан беше познавал монсеньор Пера през целия си живот. Старецът беше водил церемонията по венчаването на собствените му родители, както му бяха казвали безброй пъти. Това било преди повече от двайсет и пет години. И сега той беше монсеньор в най-голямата църква в Перу, пряко подчинен на епископ Франсиско, назначен от самия папа Пий, най-могъщия човек в християнския свят.

Монсеньор Пера зашепна отново:

- Донесе ли златния предмет на инките?

Само при споменаването му сърцето на Хуан заби така лудешки, че той се уплаши да не би да се пръсне. Инстинктът му крещеше да побегне, но Хуан знаеше, че единственият начин да спаси брат си, бе да предаде откритието си.

- Животът на брат ти зависи от това - добави свещеникът, сякаш беше прочел мислите му. - Дори не ми се мисли какво несигурно бъдеще го очаква, ако си се провалил.

Погледът на Хуан се отмести към дисагите на магарето му.

- Съкровището на инките е точно това, което епископ Франсиско каза, че ще бъде - най-сетне призна той. - Предметът е толкова великолепен, че само като го погледнеш, душата ти се възнася.

- Толкова се радвам - със сериозно изражение отвърна монсеньорът. - Ела, по-добре да влезем - добави той и посочи към главния вход. - Епископът ще се върне довечера и ще му кажем добрата новина.

Хуан последва свещеника по стълбите към внушителните стени на катедралата, като водеше магарето след себе си. Двамата не размениха нито дума, докато приближаваха огромните зелени врати, издигащи се на цели двайсет стъпки височина.

- Отче, щом го видите, със сигурност ще се запитате защо просто не съм избягал с такова съкровище, с такава прелест, въпреки ужасната цена, която щяха да платят Корсел и семейството ми.

Монсеньорът отвори тежката скърцаща врата и влезе в огромната църква.

- Правиш го, защото си добър човек - отвърна той.

Думите на свещеника накараха Хуан да потръпне. Той не беше добър човек - онова, което бе сторил с Хесус, го доказваше. Поведе магарето си направо в централния неф и звукът на проливния дъжд се смени с мъртвешка тишина, когато вратата зад него се затвори с глух звук, след което беше заключена. Единственият шум, нарушаващ пълното спокойствие, беше чаткането на копитата на магарето по гладкия гранитен под.

Ла Катедрал беше наистина великолепна сграда с извисяващи се варосани тавани, устремени нагоре към небесата в поредица от подобни на пещери оребрени куполи, общо двайсет и четири на брой. В тази част на църквата имаше три основни коридора, наричани нефове. Просторните подове и изваяните каменни колони бяха от гранит, добит от двореца на Виракоча, сградата на инките, която навремето се е издигала на това място и е била основната резиденция на владетелите на инките в продължение на повече от 300 години. След превземането на Куско конкистадорът Франсиско Писаро наредил дворецът да бъде разрушен и камъните му да се използват за построяването на катедралната базилика, най-голямата и впечатляваща в цяла Южна Америка.

По голите вътрешни стени на църквата и в десетките ниши по дължината на нефовете имаше стотици произведения на изкуството - подобни на живи изображения на Исус и учениците му, Мария и Йосиф, големи и малки картини, безценни метални скулптури и религиозни символи. Това беше място, в което Хуан обикновено пристъпваше със страхопочитание, граничещо със ступор, но днес той не изпитваше подобна емоция. Беше безчувствен към всичко наоколо, като се изключи съкровището на инките, което притежаваше.

- В дисагите ли е? - попита монсеньорът.

Хуан погледна издутата чанта на гърба на добичето.

- Да, отче - неохотно рече той, но не помръдна да го извади.

- Изгарям от нетърпение да го видя.

С всеки изминал момент вълнението на Хуан се засилваше. Дишането му се ускоряваше, имаше чувството, че кожата му е пламнала. Можеше ли наистина да предаде на свещеника съкровището на инките?

- Отвори дисагите, синко.

- Къде е брат ми Корсел? - попита Хуан, като търсеше с поглед в обширното пространство под високите колони и безупречно белите сводове. - Тук ли е?

- Той е с епископ Франсиско - отвърна монсеньор Пера. - А сега ми покажи съкровището. - И пристъпи към дисагите, протегнал хищно ръце напред.

Хуан застана между монсеньора и магарето си.

- Не и преди да върнете брат ми. Такава е уговорката.

Монсеньор Пера се закова на място и физиономията му се изкриви от ярост.

- Как смееш да не ми се подчиняваш в Божия дом! Прави каквото ти казвам и отваряй дисагите!

Кръвта бучеше в ушите му така, че почти не можеше да мисли. Хуан зърна изображението в естествен ръст на Исус Христос на задната стена на пищно украсената ниша. Изглеждаше почти истинско - кръвта, капеща от трънения венец на главата на Спасителя, дланите и стъпалата, заковани за дървените греди с големи стоманени пирони, спокойните Му очи, взиращи се надолу, сякаш Той наистина беше тук в плът и кръв.

Отново обърна поглед към гневното лице на монсеньор Пера.

„Той иска съкровището само за себе си - обади се дълбок дрезгав глас в главата му. - Не можеш да му го дадеш.“