Проклятието на инките

Почти всички в Куско бяха облечени в черно, мнозина носеха чадъри. Когато научи, че някакъв свещеник е бил наръган поне сто пъти в прочутата базилика, Уилсън отначало беше скептичен. На слуховете в Южна Америка обикновено не можеше да се разчита и той се надяваше фактите да са различни или поне силно преувеличени.

Повтори си наум, че притежава толкова много познания за бъдещето, че със сигурност е най-могьщият човек на света. Това бе арогантност, с която винаги трябваше да внимава, но през годините дисциплината и чувствителността му бяха отслабнали. Напомни си, че е Надзирателят. Работата му бе да изпълни дадената му мисия, мисията „Неемия“, независимо от цената.

Докато вървеше, мислите му едва ли можеха да са по-далеч от реалността на света, в който се намираше сега. Това беше време на приключения и мистерии. Загадъчният Теди Рузвелт беше президент на Съединените щати. Цар Николай II още не беше свален от трона от революционерите в Русия. Уинстън Чърчил беше строен млад мъж, току-що влязъл за първи път в британското правителство. Нямаше световни войни и глобални конфликти. Британската империя все още беше обект на завист от страна на всяка развита държава в света. Братята Райт току-що бяха полетели в първия си построен в гаража самолет. Панамският канал още не беше завършен, а производствената линия на „Форд Модел Т“ не беше пуснала нито един автомобил. Нямаше телефони, калкулатори и компютри, нямаше сателити, нямаше Гугъл карти, нямаше електричество - освен в най-големите градове. По тези места се срещаше само тук-там по някой телеграф и седмичен вестник. Обикновените писма бяха най-ефективната форма на съобщения за мижавото население на Земята, възлизащо на по-малко от милиард и половина души.

Вече осем години Уилсън беше в този „подрастващ“ свят - изчакваше, живееше почти като отшелник. Мисията изискваше да чака до този ден, за да се върне в Куско и да намери човека, когото търсеше. Вече осем години бе откъснат от модерния свят и хората, които познаваше, бе осъден да живее в преходна епоха от миналото, в която изобщо не би трябвало да има Надзирател. В този свят действията и отношенията му трябваше да бъдат сведени до минимум и през тези осем дълги години беше страдал от ужасна самота и неизбежното безпокойство, което вървеше с нея. Слава богу, вече беше тук, в Куско, и когато мисията му приключеше, щеше най-сетне да се прехвърли обратно у дома.

Движейки се по течението на растящата тълпа, Уилсън приближи центъра на Куско откъм булевард „Арекипа“, който минаваше покрай южната страна на катедралата. Хората вече се блъскаха в него и той трябваше да внимава и да пази очите си от спиците на множеството чадъри, които се носеха наоколо на височината на главата му. В далечината през непреставащия дъжд чуваше характерното мърморене на гласове, което се засилваше с всяка следваща крачка. Когато Пласа де Армас се ширна пред него, гледката не беше такава, каквато беше очаквал. Площадът беше пълен с хора - хиляди гневни хора. Те се бяха скупчили, обърнати към извисяващите се стени на Лa Катедрал, и викаха сквернословия в дъжда. Жените стискаха молитвени броеници; мъжете размахваха във влажния въздух прости дървени кръстове. Мнозина плачеха, но повечето крещяха гадни ругатни до пресипване.

Уилсън се огледа и забеляза, че сергиите на пазара пустеят и че сградите около Пласа де Армас са затворени, със залостени врати и спуснати завеси на прозорците. Дори вратите на пощата бяха затворени, което беше много необичайно. Докато си проправяше път през множеството, от всичките му страни се сипеше постоянен порой ругатни и обиди. Никога не беше виждал нещо подобно - местните бяха почти полудели и припяваха, обърнати към църквата. Трудно беше да не бъде объркан от всичко това, особено след годините му на самота.

От периферията на шапката му се стичаха струйки вода; Уилсън погледна към катедралата, чийто силует се очертаваше в мъглата. На площадката в горния край на стълбището се беше строила редица от двайсет войници с пушки в ръце. Зад тях имаше други двайсет. Всички стискаха оръжията си и от израженията им - предимно уплашени - си личеше, че им е заповядано да не позволят на никого да припарва до църквата.

В небето избоботи гръм. Уилсън продължи да си пробива път към катедралата, като разблъскваше хората от пътя си. Заобиколен от всички страни от гневни и разпалени селяни, той неочаквано си спомни разговора си с Дейвин Чан само часове преди да бъде изпратен на мисията си в миналото.

Облечен в меркуриевия си екип, Уилсън седеше на кожен стол в заседателната зала с огромната букова маса. Белият под беше излъскан до блясък. Едната стена на просторното помещение представляваше панорамен прозорец, от който се разкриваше изглед към гъста зелена гора, стелеща се до хоризонта. Слънцето тъкмо започваше да залязва и небето ставаше червеникаво.

Дейвин Чан седеше мълчаливо, със замислена физиономия.