Проклятието на инките

Ученият от китайски произход от три години беше меркуриев командир на „Ентърпрайз Корпорейшън“, най-голямата компания на света. Имаше спокойно лице и черна, тук-там прошарена със сиво коса, вързана на опашка. Веждите му бяха извити в средата и създаваха впечатление, че е много проницателен и хитър човек. Трагично хърбав, той бе отслабнал още повече след заемането на отговорния пост. Често повтаряше девиза си „Всичко е възможно... трябва само да направиш така, че да се случи“ и всички се шегуваха, че е много взискателен. Дори сега изглеждаше подходящо, че именно той трябва да съобщи лошата новина на Уилсън.

- Имам един проблем, който бих искал да обсъдим - каза Дейвин.

- Какъв проблем? - попита Уилсън.

- Налице е конфликт във времето на мисия „Неемия“. Предвид обстоятелствата се налага да се направят известни компромиси.

Уилсън се наведе напред в стола си.

- Компромиси... интересна дума. Никога не съм мислил, че си падаш по нея.

Известно време двамата седяха мълчаливо и се гледаха един друг. Накрая Уилсън наруши тишината.

- Трябва да е доста зле, щом дори ти не можеш да говориш за това. Кажи нещо!

- Ще трябва да чакаш осем години, преди да бъдеш прехвърлен обратно у дома - отвърна Дейвин.

Първата реакция на Уилсън бе да се усмихне.

Дейвин посочи дисплея на таблета си.

- Както казах, налице е времеви конфликт.

- Заминавам след два часа - каза Уилсън и посочи часовника си. - А ти ми го казваш едва сега?

Дейвин поклати глава.

- Знаех от самото начало. И реших, че е най-добре да не се разсейваш, когато имаш толкова задачи на главата си. Изборът беше мой.

- Да се разсейвам! - Уилсън се изкиска. - Бих казал, че осем години от живота ми са повече от разсейване.

Дейвин кимна.

- Съгласен съм, много е необичайно. Само че се намираме в тази трудна ситуация, независимо дали ни харесва или не. Ако имаше друго решение, със сигурност щяхме да го намерим. Не исках да ти казвам по-рано, защото си мислех, че има шанс да открием...

- Няма да ида - прекъсна го Уилсън. - Няма да го направя.

Дейвин постави длан върху масата.

- Това е изключено.

- Имаме машина на времето, за бога! Нелепо е да ме карате да чакам осем години в миналото! Трябва да отложим прехвърлянето и да обмислим отново възможностите.

- Невъзможно - отвърна Дейвин.

Уилсън изгледа кръвнишки меркуриевия командир.

- Даваш ли си сметка в какво положение ме поставяш? Даваш ли си сметка какво означава това за живота ми?

- Съдбата ти не е обичайна - обяви Дейвин. - Нито пък лесна. Подозирам, че така е писано да бъде. Ти си Надзирателят и го знаеш. Има жертви, които трябва да се направят.

Уилсън скри лице в шепите си. Разбираше го чудесно. Много добре знаеше, че е Надзирателят за тази мисия и че никой друг не може да го замести.

- Осем години са повече, отколкото би трябвало да дам - тихо рече той.

- Космическите нишки на вселената не свързват всяко място и всяко време - спокойно каза Дейвин. - Единственият начин да те пратим в Китай през 1900 г. е да съчетаем двете мисии - „Ездра“ и „Неемия“. За да се върнеш обратно, ще трябва да чакаш до 1908 година. Само така може да бъде изпълнена и мисия „Неемия“. Това е най-ранната възможна дата.

Уилсън го посочи обвинително с пръст.

- Ти и екипът ти сте омазали нещата, а аз трябва да плащам сметката. Господи! Трябваше да ми кажете по-рано. Така поне щях да имам възможност да се сбогувам.

Крясъците го върнаха в настоящето, докато си пробиваше път към предните редици на тълпата. Един от войниците го забеляза да излиза от първата редица и рязко му даде знак с пушката си да отстъпи назад.

- Не бива да приближаваш! - извика той на испански.

Уилсън продължи да изкачва стъпалата, леко навел глава; широката периферия на шапката гарантираше, че няма да установят контакт очи в очи.

- На никого не е позволено да приближава църквата!

Уилсън се канеше да каже, че е дошъл от далечна страна да се помоли на това място, но когато вдигна глава и за първи път видя истински базиликата, кръвта му се вледени.

На голям кръст високо на стената на дясната камбанария беше провесен гол мъж - по-ужасна и шокираща гледка, отколкото можеше да си представи. Дланите и стъпалата на мъртвия бяха заковани за дебелото дърво с огромни стоманени пирони - той беше разпнат. Очите му бяха отворени, почернелият език - изплезен. Обезобразеното му тяло бе в ужасно състояние, цялото в синини, които вероятно са били там няколко дни преди нещастникът най-сетне да посрещне края си. Едва сега Уилсън разбра, че гневната тълпа крещи ругатни и излива яростта си върху трупа, а не върху църквата.

Пое дълбоко дъх. Историята, която бе изучавал, не включваше разпятие на стените на базиликата през 1908 г., нито пък убийство на свещеник в самата църква.

Войникът се отдели от редицата си и бързо го приближи.

- Трябва да освободите площадката, чужденецо! - нареди той. - Назад!

- Ще ми кажеш кой е онзи човек, редник - каза Уилсън на безупречен испански и със снизходителен тон. - Ще ми кажеш незабавно.

- Трябва да се махнете от площадката! - повтори войникът.

Уилсън присви очи.