Проклятието на инките

- Нямаш представа с кого си имаш работа, момче. Ще ми кажеш кой е онзи човек!

Войникът погледна през рамо към капитана си, но офицерът явно нямаше желание да се намесва. Съдейки по изражението му, той бе съсредоточен повече върху гневната тълпа, отколкото върху неприятностите, които би могъл да му причини някакъв си бял чужденец.

- Трябва да говоря с капитана ти. - Уилсън се опита да заобиколи редника, но той му препречи пътя с пушката си.

- Не може, сеньор!

- Аз съм много важен човек! - сурово рече Уилсън. - Разбираш ли? Имам вземане-даване с президента ви в Лима. Трябва да ми кажеш онова, което искам да знам, или ще си имаш сериозни неприятности, момче.

Уилсън разбираше, че демонстрирането на превъзходство е добра тактика спрямо повечето южноамериканци. Местните често се страхуваха от чужденци и беше нормално да се подчиняват на всяка заповед, независимо каква е тя, стига да бъде дадена достатъчно твърдо.

- Не мога да ви кажа, сеньор. - Войникът отново погледна към капитана си.

- Президентът Пардо ще бъде ужасен от случилото се тук - каза Уилсън и безцеремонно мушна с пръст гърдите на войника. - Ще му кажа, че не си ми оказал съдействие!

- Моля ви, сеньор. Това ужасно положение... - войникът стрелна с поглед разпнатото тяло - ... е по лично нареждане на епископ Франсиско.

Уилсън погледна голия труп, провесен от камбанарията на църквата. По китките и глезените имаше дълбоки ожулвания и засъхнала кръв, което означаваше, че човекът е бил вързан или държан в окови, преди да бъде прикован към кръста.

- Ще ми кажеш името на онзи нещастник и какво престъпление е извършил. В противен случай ще съобщя за безочливостта ти на самия Пардо. Не бъди глупак, момче!

Войникът се озърна към капитана си, после отново погледна Уилсън.

- Името му е Корсел Сантияна, сеньор. - Той погледна смутено гневната тълпа, сякаш не искаше да го чуят какво казва. Закри с длан устата си и продължи:

- Беше войник като мен... редник. Познавах го, преди да дезертира в планината преди повече от осем седмици. Не знаехме нищо за него, докато не се върна в Куско и уби монсеньор Пера по най-ужасен начин вътре в църквата. - Войникът посочи към високите врати на катедралата. - Свещеникът беше обезобразен до неузнаваемост с малък ловджийски нож.

Уилсън погледна нагоре към голото тяло на Корсел Сантияна. По дланите и ръцете му не се виждаха порязвания или други рани освен ожулванията по китките и глезените. Трудно беше да се определи от това разстояние, но под ноктите му като че ли нямаше кръв или мръсотия.

- Монсеньор Пера е бил убит преди три дни, така ли? - попита Уилсън.

Младият войник кимна.

- С малък ловджийски нож? Сигурен ли си?

Войникът отново кимна.

Съдейки по ожулванията от оковите и синините но бедрата, тялото и врата, Уилсън реши, че Сантияна е бил пребиван в продължение на много дни, може би дори седмици.

- Епископ Франсиско ли нареди да бъде разпнат? - попита Уилсън.

Редникът отстъпи крачка назад и го погледна предпазливо.

- В Перу сме вярващи хора, сеньор. Когато главата на Църквата поеме нещата в свои ръце, както направи той, нямаме друг избор, освен да приемем решението му.

Уилсън се обърна към безбройните гневни лица в тълпата. По негова преценка прикованият за кръста човек не беше убиецът на монсеньор Пера. От онова, което беше видял, изглеждаше малко вероятно нещастникът да е убил когото и да било по описания начин.

3.

Куско, Перу

Пласа де Армас

10:40 ч.

16 януари 1908 г.

Загърната в черното си пончо, Акла стоеше сред враждебната тълпа вече четири часа, свила рамене и приведена неудобно напред. Много от селяните около нея припяваха Псалми или се молеха на Бог, а неколцина други просто стояха под проливния дъжд като замаяни. Повечето обаче бяха откровено гневни заради смъртта на монсеньор Пера. Сякаш всеки момент можеха да избухнат безредици, което бе изненадващо, имайки предвид цената, която вече бе платил Корсел Сантияна. И въпреки това тълпата продължаваше да зове за мъст, много от мъжете крещяха толкова силно, че бяха прегракнали.

Ситуацията беше необичайна и Акла започна да губи надежда, че сестра ѝ още е жива. Скрита под качулката на пончото, тя отново погледна крадешком прикованото към кръста безжизнено тяло, пребито толкова жестоко, че дори на нея ѝ идеше да се извърне. Осъзна, че въпреки всички шансове съдбата бе отредила да събере Корсел и Виване. Обикновен войник и млада жена, потомка на най-свещената кръвна линия на инките, никога не би трябвало да се срещнат, но въпреки това беше станало точно така. Както се бе опасявала Акла, боговете се бяха разгневили и бяха поискали върховната цена. Корсел бе умрял по възможно най-унизителния начин. Беше останал да виси почти два дни на онзи кръст, преди младото му сърце най-сетне да замлъкне.