Проклятието на инките

Хуан беше чувал гласа и преди - нямаше смисъл да го отрича пред себе си. Със същия заповеднически тон гласът му беше заръчал да бутне послушника Хесус от върха на скалата преди два дни.

- Ще ми покажеш съкровището! - още по-остро каза монсеньор Пера.

- Не можете да го видите - обяви Хуан, разкъсван от гибелните емоции, които бушуваха в него.

- Ще ми се подчиниш! - извика свещеникът. - Аз съм монсеньорът тук!

- Трябва да го убиеш! - изкрещя могъщият глас. - Ще го поразиш в името Божие!

Хуан измъкна малкия ловджийски нож от ботуша си и без да мисли, заби с всички сили острието дълбоко в стомаха на монсеньор Пера.

Изведнъж всичко се размаза пред очите му. Светлината стана ослепителна.

Сенките и мракът бяха безкрайни и студени. Хуан не усещаше крайниците си, не долавяше дори собствените си чувства. Озова се в някаква пустота, отчаяно се мъчеше да намери себе си в бясната лудост, която знаеше, че е погълнала света около него. Започна да усеща засилваща се миризма, толкова гадна и непоносима, че му идеше да повърне. Беше като птичи тор, вонящ и силен, с ясно доловим метален привкус, който стържеше по сетивата му, сякаш остри зъби се впиваха в ноздрите му.

Когато зрението му най-сетне се фокусира, Хуан откри, че е паднал на колене, а обезобразеното тяло на монсеньор Пера лежи на земята пред него. Лицето на стареца бе накълцано до неузнаваемост, крайниците му още потръпваха, от дупката на мястото на гърдите му шуртеше кръв. Очите на монсеньора липсваха, зверски избодени.

Окървавеният ловджийски нож се изплъзна от ръката на Хуан и падна с дрънчене на пода, острието отскочи и се превъртя, преди да спре в разширяващата се локва алена кръв, която растеше около двамата. Свещеническата роба на монсеньора бе нарязана на безброй места, вонящите му черва се бяха изсипали на пода.

Магарето на Хуан отчаяно се дърпаше и врещеше от страх, облещило очи пред лицето на смъртта. Но поводът бе омотан около китката на Хуан и животното успя само да го издърпа няколко крачки встрани, оставяйки след него кървава диря по пода.

Когато най-сетне осъзна какво вижда, Хуан изпищя от ужас. Опита се да сподави виковете си, като захапа собствената си ръка, но не издържа и повърна, толкова отвратителен беше вкусът. Едва сега си даде сметка, че ръцете му също са покрити с кръв и мръсотия. Той запълзя на четири крака към обезобразеното тяло на монсеньора, а устата му отново избълва стомашен сок. Вдигна очи към съседната ниша с прекрасното изображение на Дева Мария, държаща в ръцете си ведрия младенец Исус.

- Какво направих? - простена Хуан, сякаш я зовеше. Съсипан от мъка, той долепи лице до изкорменото тяло на монсеньора и го прегърна. - Съжалявам! - изплака. - Съжалявам! - Усещаше топлия мокър допир на вътрешностите по бузата и челото си.

В далечината откъм страничния неф се чуха тичащи стъпки, които приближаваха.

Хуан знаеше, че трябва да се опита да избяга, но беше като парализиран. Топлината на тялото на монсеньора беше някак утешителна и той не искаше да го пуска.

- Има ли някой? - извика младежки глас от другия край на огромната църква.

Погледът на Хуан намери малкия ловджийски нож, наполовина потопен в разширяващата се локва кръв. Пресегна се, стисна лепкавата дръжка и се изправи на крака.

- Слава на Исуса Христа, Господа наш - промълви той. - Аз съм твой слуга днес и завинаги. Кажи ми какво трябва да сторя и ще го сторя.

2.

Куско, Перу

Пласа де Армас

10:20 ч.

16 януари 1908 г.

Само три дни след смъртта на монсеньор Пера пътешественикът във времето Уилсън Даулинг вървеше по калдъръмената алея към Пласа де Армас. Изпитваше облекчение, че най-сетне е настъпило време да действа, и почти не се тревожеше, че тълпи от стотици опечалени се движеха в същата посока, в която вървеше и той.

Облечен в три четвърти кожена куртка и с широкопола шапка за сафари, Уилсън бе добре защитен от лошото време. Неопамукът, от който бяха изработени дрехите му, бе издръжлив и водоустойчив, макар че му държеше малко топло в разгара на летния дъждовен сезон. На гърба му висеше кожена чанта с пътните му документи, първобитен компас, парче кремък и няколко златни монети, които беше взел от Китай. Монетите бяха отлични за размяна, защото металът им беше достатъчно мек, за да бъде нахапан и бързо да се установи, че са истински.

Тъй като се извисяваше с цяла стъпка над останалите, Уилсън не си правеше труда да се мъчи да се смеси с множеството. Дъждът трополеше по шапката и раменете му, докато вървеше спокойно напред с растящата тълпа, ясно давайки да се разбере, че знае къде отива. Личеше си, че местните се досещат, че е чужденец, но сякаш бяха твърде обзети от мъката си, за да проявят поне известно любопитство защо е тук. След пристигането си с влака от Лима Уилсън беше решил да отиде директно в катедралата и да разбере обстоятелствата около ненавременната смърт на монсеньора. Кървавият му край не беше отбелязан в историята, която Уилсън така старателно бе изучавал, преди да дойде тук от бъдещето.