Проклятието на инките

Под прикритието на мрака Акла и воините ѝ бяха стигнали Куско малко преди Корсел да умре. Надяваше се да научи от него повече за сестра си, но за жалост бяха закъснели, а войниците, които охраняваха църквата, си отваряха очите на четири. Оставаше ѝ само да бъде свидетел на смъртта му от разстояние. Докато гледаше, тя стигна до заключението, че Корсел е бил упоен, за да му се попречи да говори; черният му език потвърждаваше подозрението ѝ.

Колкото до сестра ѝ, Акла почти нямаше представа къде е. Виване и Корсел бяха отведени насила от малко селце край Писак - но не знаеше от кого. Подозираше, че са го направили перуанските войници, но никой не беше забелязал някой да влиза или излиза от малкото укрепено селище. Когато Акла и воините ѝ стигнаха Писак, всички улики по кой път са поели похитителите бяха заличени от летните дъждове.

Акла и хората ѝ внимателно претърсиха малката каменна колиба в западните планини, където бяха избрали да живеят Корсел и Виване напук на всички правила. Имаше следи от борба. По вълнения дюшек и пръстения под имаше кръв. Вратата и дървеният капак на прозореца бяха разбити. Единственият стол беше направен на трески. Следите по пода бяха на мъже, обути в тежки ботуши. Всичко това показваше, че най-малко шестима, а може би дори десет души са били изпратени да заловят Корсел и сестра ѝ.

Акла знаеше, че Виване не би се предала без съпротива. Тя подозираше, че кръвта в скромната барака вероятно е на похитителите ѝ. Виване беше отличен воин и бе нужно голямо майсторство да бъде задържана, без някой да пострада сериозно.

Макар че гърбът я болеше, Акла остана приведена в кръста, за да скрие височината си. Ако се изправеше в цял ръст, щеше да стърчи над селяните около нея. Черното пончо с качулка скриваше златистата ѝ кожа и атлетичното ѝ тяло. Тя беше воин, обучен да не обръща внимание на болката. Като трибун даваше пример за дисциплина и саможертва, следван от всичките ѝ воини. Те също бяха в тълпата, заели ключови позиции край множеството изходи и по покривите на околните сгради, и очакваха сигнала ѝ.

Рано или късно виновниците за смъртта на Корсел щяха да дойдат да видят плодовете на делата си, каза си Акла. Нямаше друг избор, освен да чака. И когато дойдат, тя възнамеряваше да научи онова, което иска. Ако Виване бе мъртва, Акла щеше да отмъсти - такава беше традицията в свещеното племе на инките.

Докато се полюшваше с гневното движение на хората около нея, Акла оставаше бдителна сред цялата необичайна суматоха на Пласа де Армас. Погледът ѝ не изпускаше никого и нищо. Не си позволяваше да пада духом.

Някакъв висок бял мъж си проправяше път през тълпата откъм булевард „Арекипа“. Дори от това разстояние Акла виждаше, че той не е с испански или южноамерикански произход. Докато мъжът вървеше право към нея, тя осъзна, че досега не е попадала на подобен човек. Беше висок и здрав, със светла кожа, правилни черти и сини очи, които оглеждаха лицата на множеството. Акла го следеше внимателно с периферното си зрение и се запита дали загадъчната фигура, приближаваща катедралата, не е един от похитителите, които очакваше.

Вече беше близо, мина само на няколко крачки от нея. Беше красив по начин, който Акла не беше виждала досега. Определено идваше отвъд океана, но не можеше да каже откъде точно. Съдейки по изражението му, чужденецът беше идвал тук и преди, но никога при подобни обстоятелства. В студените му сини очи нямаше детска почуда, на лицето му не беше изписано нищо освен сурова решимост.

Кога ще погледне към Корсел Сантияна, запита се Акла. Нима не знае, че на камбанарията има прикован на кръст човек?

Синеокият излезе от тълпата и арогантно изкачи стъпалата на църквата. Един войник го приближи бързо и гневно му даде знак да се махне. Акла си запробива път през навалицата, за да вижда по-добре.

Синеокият най-сетне видя прикования за кръста Корсел. Акла веднага разбра по изумената му физиономия и забавената крачка, че чужденецът няма нищо общо с отвратителното престъпление. Тя огледа отново площада, за да се увери, че не е пропуснала нищо, докато вниманието ѝ беше насочено към високия непознат. Нищо не се беше променило и тя се премести отново, за да вижда по-добре. Чужденецът изкопчваше информация ог войника на стълбите. Изглежда беше свикнал да получава това, което иска.

Ама че необикновен човек, отново си помисли Акла. Дори дрехите и шапката му не приличаха на нищо, което бе виждала досега.

Мъжът и младият войник разговаряха, но лицето на високия чужденец през повечето време не беше извърнато към нея. Разговорът продължи още известно време, след което синеокият най-сетне се обърна към събралата се тълпа. Разтревоженото му изражение показваше, че току-що е понесъл тежък товар на раменете си.

Най-неочаквано той се обърна право към нея! Погледът му се спря точно върху Акла. Сякаш я беше разпознал сред стотиците лица в тълпата!