Проклятието на инките

- Продължаваме напред, независимо дали ти харесва или не. Очаква ни свят с несравнима красота. Могъщата Урубамба прорязва тясната долина с невероятна сила през това време на годината. Тя е един от притоците на Амазонка. Водите, които текат покрай нас, ще преминат почти през целия континент, за да се влеят в Атлантическия океан.

Хайръм го изгледа озадачено.

- Откъде знаеш това?

Уилсън започна да дълбае последния жлеб на дясната обувка.

- Казах ти. Знам много неща за този район. И ако имаше повече вяра, щеше да осъзнаеш, че можеш да спечелиш много, ако продължиш с мен, вместо да се опитваш да спреш напредъка ни с негативната си нагласа.

- Не мисля, че съм негативно настроен - отвърна Хайръм, без да маха цигарата от устата си. - Просто разсъждавам логично. Вилкапампа няма къде да се дене. Градът е бил изгубен стотици години! Казвам да тръгнем обратно към Куско и да се върнем по-подготвени.

Уилсън му метна обувката, но Хайръм не я забеляза и тя прелетя покрай него и падна долу между камъните.

- Ох, направо страхотно! - Хайръм се изправи на куц крак и се наведе тромаво в опит да я вдигне. - Първо ми убиха магаретата, а сега останах бос. И проклетият дъжд не престава!

- Дай ми другата си обувка - каза Уилсън.

Хайръм беше наврял глава между камъните.

- Един момент.

Уилсън забеляза ствола на голямо дърво, паднало от гората над тях. Беше се разцепил и той забеляза следи от ларви. Прескочи няколко камъка и започна да дълбае дървото с ножа си. Само за няколко секунди откри ларвите на някакъв бръмбар, приличащи на бели голи гъсеници. Май не беше виждал по-големи.

- Искаш ли нещо за ядене? - попита той и вдигна една тлъста гърчеща се личинка с ножа си.

Хайръм вдигна глава.

- Как ли пък не!

Уилсън пусна гърчещата се личинка в устата си и захапа. Тя се пръсна неприятно между зъбите му.

- Не са ли отровни?

- Само онези с ярките цветове - отвърна Уилсън. - Или ако са космати.

Хайръм го погледна объркано.

- Но това е отвратително!

Уилсън метна още една ларва в устата си.

- Опитът ми казва, че когато можеш, трябва да ядеш. Никога не знаеш какво може да ти се случи в джунглата и затова трябва да се възползваш от всяка изпречила ти се възможност.

- Няма да ям личинки!

От скалите над тях отекна характерният звук от удар на камък в камък. Уилсън инстинктивно погледна нагоре към мъглата, стелеща се между гъстата растителност. Беше изумително колко точно определи мястото на падналия камък. Той прелетя през гъсталака и се понесе надолу към долината. Удари се в по-голяма канара на дъното със силен трясък и го разцепи на две, а парчетата се разлетяха в различни посоки.

Уилсън се зае да изчопли още една гърчеща се ларва с върха на ножа си. Изведнъж множество камъни заваляха отгоре, от джунглата. Уилсън отново погледна нагоре и видя проблясъка на кожа. Сигурен беше, че е кожа - загоряла и лъщяща, движеща се бързо по една горна тераса. После видя нов проблясък, само на няколко стъпки по-назад, едва видим през гъстите дървета и папрат.

Стоящият на един крак Хайръм му подаваше лявата си обувка.

- Трябва да тръгваме! - тревожно рече Уилсън. - Обувай се!

- Ами подметката?

Уилсън обърна гръб на гората.

- Там горе видях хора. Обувай се.

Хайръм погледна нагоре.

- Не гледай натам, Хайръм! Това са местни, движат се по ръба... Не искам да разберат, че сме ги видели.

- Местни ли каза? - Хайръм посегна към пушката си.

- Обувай се! - тихо каза Уилсън.

Хайръм се отпусна на коляно и трескаво започна да връзва обувката си.

Уилсън нямаше откъде да знае какво е видял, но които и да бяха онези хора, те се движеха бързо, имайки предвид терена. Логично бе да приеме, че са местните, убили магаретата на Хайръм. Видя ги само за момент и беше невъзможно да определи дали са от племето кампа, но съдейки по скоростта и голата кожа, бяха невероятни атлети.

- Трябва да стигнем до реката преди тях - каза той. - Ще се наложи да се движим бързо. Ще се справиш ли?

Хайръм приклекна, сякаш очакваше всеки момент от джунглата да полетят копия.

- Сигурен ли си, че не можем да им окажем отпор тук?

- Категорично не... те са на по-високо. Ако ни нападнат десет воини, един „Спрингфийлд“ няма да може да ги спре. - Уилсън посочи към реката и се затича.

- Дано да знаеш какво правиш! - извика Хайръм.

- Ако цениш живота си, по-добре си пести дъха.

Уилсън скочи между две канари и през малко дере, обрасло с храсти. Гледаше да избира път, който Хайръм да може да следва без много трудности.

- Никога не съм бил много добър в тичането - изпуфтя Хайръм. - Аз си падам повече по спринтовете.

Уилсън поддържаше постоянно темпо и въпреки стоновете, които се чуваха от време на време зад него, беше доволен, че Хайръм не изостава. Теренът беше доста тежък и той трябваше да е сигурен, че не е сбъркал и не е тръгнал по пътека без изход. Често се оглеждаше нагоре към скалите - усещаше, че ги наблюдават, но не можеше да различи нищо през гъстата гора. Виждаше единствено бамбукови гъсталаци, примесени с тучни зелени листа с всякакви размери и нюанси.

С всяка крачка ревът на Урубамба ставаше все по-зловещ.