Проклятието на инките

Беше ѝ трудно да напусне Куско, без преди това да разбере дали сестра ѝ е жива или мъртва. Налагаше се по-нататък да научи участта на Виване. Ако наистина беше жива, сестра ѝ щеше да разбере, че защитата на Свещената долина е на първо място; щеше да разбере защо Акла е трябвало да тръгне.

В далечината чуваше засилващия се глас на Големия говорещ, който ревеше през тясната клисура. От много години водите на реката не се бяха вдигали толкова високо. Сякаш искаше да я предупреди по някакъв начин. В растителността се появи нова пролука и Акла отново се озърна към белите и погледът ѝ се задържа, сякаш изведнъж всичко тръгна на забавен кадър. Сонтане направи къса крачка и скочи. Акла се беше разсеяла в най-неподходящия момент. Не прецени стъпката си и цялата ѝ тежест падна върху несигурна платформа. Веднага разбра, че пада. Посегна към назъбения камък до себе си и той се откъсна под тежестта ѝ, докато тя се мъчеше да запази равновесие. Под нея имаше пропаст, дълбока стотина стъпки.

Това не беше първият път, когато губеше ритъм, докато тичаше през гората. Веднъж двете със Сонтане се бяха натъкнали на едър женски ягуар с малките си, което ги принуди да паднат, преплетени на кълбо. Единствено невероятната им скорост между дърветата - техника, на която бяха научени като деца - ги спаси от сигурна смърт. А сега и тази катастрофа. Акла напрегна всеки мускул, за да се отблъсне от стената, хвана един клон и се залюля напред, за да се приземи на тясната каменна платформа, която едва се издаваше над пропастта. Зад себе си чуваше как камъните падат в долината, докато се опитваше да намери опора, но това се оказа невъзможно и тя отново се отблъсна от почти вертикалната стена. Отпред Сонтане осъзна, че партньорката ѝ е в беда, и се обърна; погледите им се срещнаха. Акла полетя и се блъсна в отвесния камък точно когато Сонтане я сграбчи за китката и тялото ѝ увисна над пропастта.

Докато висеше във въздуха, камъните продължаваха да падат с трясък надолу. Изведнъж се появиха Поликс и Сепла, хванаха Акла и я задържаха до стената; четирите полуголи жени воини умело се хванаха една за друга и бавно я изтеглиха.

Акла не беше ранена, но поражението бе налице. През дърветата зърна преценяващия поглед на синеокия, обърнат право към тях. Акла не беше сигурна какво точно е видял, но знаеше, че несъмнено е предупреден за присъствието им.

17.

Андите, Перу

75 км северозападно от Куско

16:04 ч.

17 януари 1908 г.

Пръски от буйните бързеи хвърчаха над гъстата растителност към високите отвесни скали. Идеалният сияен диск на слънцето едва се виждаше през зловещата мъгла. Всеки път, когато си поемаше дълбоко дъх, Уилсън усещаше как влагата във въздуха изпълва дробовете му.

Грохотът на Урубамба беше зашеметяващ. Уилсън усети трепет в стомаха си, толкова свирепа бе силата на реката. Стените на Свещената долина бяха много стръмни и назъбени от северната страна, но на юг, където бе видял следващите ги фигури, наклонът беше по-малък и той реши, че ще е сравнително лесно да се спуснат в долината, ако това е целта на преследващите ги. За щастие малкият поток, който течеше през средата на долината, бе придошъл и беше широк шест метра, като осигуряваше поне още едно препятствие, което преследвачите им трябваше да преодолеят.

Хайръм не беше казал нито дума през последните десет минути - беше твърде задъхан, за да говори. Заплахата да бъде пронизан от копие го бе мотивирала чудесно, но започваше да се уморява и бузите му бяха зачервени като цвекло. Въпреки че Уилсън го подканваше да зареже пушката, той беше метнал оръжието на рамо и то се люшкаше непрекъснато и пречеше на движенията му.

- Кажи ми, че остава още малко - изстена Хайръм. - Моля те!

Думите тъкмо се отрониха от устата му, когато високата растителност сякаш се отдръпна и двамата се озоваха пред река Урубамба в цялото ѝ страшно великолепие. Нямаше листа, които да спират звука и грохотът на разбеснелите се води бе оглушителен. Реката беше широка най-малко трийсет метра, отсрещният бряг се губеше в мъглата. Гневните порои се носеха надолу по долината, наклонът беше толкова очевиден, сякаш всичко се бе килнало настрани. Уилсън никога не бе виждал толкова бурна река, с колони кипнала пяна, полетяла към небето като някакъв гигантски прибой, разделени от по-бавно течащи води там, където дълбочината бе по-голяма. Покрай тях прелетя ствол на дърво, подмятан от бързеите като клечка и носен от водата по-бързо, отколкото можеше да тича човек. Огромного дърво заедно с корените внезапно изчезна от поглед, след което се натъкна на някакво подводно препятствие. Приглушеният удар на дърво в камък отекна от дълбините и превърнатите в трески остатъци от дървото, не по-дебели от човешка китка, излетяха от бялата вода. Съдейки по течението, коритото на реката бе покрито с огромни канари, нападали в долината през хилядолетията.

- И сега какво? - попита Хайръм. - Не можем да пресечемтова.

Уилсън посочи.

- Напротив, можем.