Проклятието на инките

Всички Девици на слънцето бяха разделени на идеални двойки. Непосредствено зад тях бяха Поликс и Сепла - чуваше стъпките им. Най-отпред водеха Ореле и Илна. От време на време виждаше сплетените им коси, докато се движеха бързо през гората на двайсет крачки пред тях. Всички носеха плътно прилепващите нагръдници на бога слънце Инти, с къс лък и кожен колчан на голите гърбове. На дясното им бедро имаше остър като бръснач меч в ножница от кожа на пума. Общо четиринайсет воини тичаха покрай стената на долината, всички идеално тренирани, свещени защитници на инките, най-добрите воини, които бе виждал някога светът, пазители на древния град Вилкапампа и неговите съкровища, закрилници на Куба на инките.

Сонтане направи бърза крачка и скочи високо, извивайки гръб, за да прелети на по-голямо разстояние, и се приземи от другата страна на оголената скала. После направи гигантска крачка, хвана се за надвиснал клон и се прехвърли над отвесна пропаст. Акла я последва без колебание, вярата в партньорката ѝ бе абсолютна.

Докато тичаше, си помисли отново за високия бял мъж с искрящите сини очи. Всеки момент щяха да настигнат него и кльощавия му спътник. Беше ѝ любопитно да види отново синеокия, за да може да го разгледа, макар и от разстояние. Той я интригуваше по начин, който ѝ бе непознат досега. Отчаяно ѝ се искаше да разбере защо не бе наредила да го убият през нощта. Не беше просто защото е чужденец - беше виждала много чужденци през живота си. Поне трийсет пъти беше ходила в Куско и Олайтантамбо, за да бъде сред „цивилизования“ свят, както обичаха да се наричат. Влизането в градовете беше част от обучението ѝ, продиктувано от необходимостта да разбират своя бързо развиващ се враг. Но при всичките си пътувания никога не бе виждала човек като синеокия - начина, по който се бе появил пред нея, крачещ целенасочено през Пласа де Армас в дъжда, кройката на дрехите му, начина, по който стоеше шапката на главата му, решителното му изражение.

У него имаше нещо различно - някакво разбиране в погледа, което Акла беше виждала само у най-мъдрите от Девиците жрици.

Отпред Ореле цъкна веднъж с език и всички Девици воини веднага разбраха какво означава сигналът ѝ - движеха се успоредно на двамата бели. Точно навреме. Долината беше далеч под тях и гъстата растителност ги скриваше идеално - можеха да минат високо отгоре и да продължат по трудната пътека, за да са сигурни, че ще стигнат първи до Големия говорещ.

Докато зелените листа прелитаха покрай нея, Акла виждаше двамата мерзавци долу. Любопитството ѝ надделя и тя поглеждаше към тях при всяка възможност. Синеокият държеше обувката на кльощавия и дълбаеше жлебове в подметката ѝ с ножа си. Дори от това разстояние си личеше, че е висок и плещест мъж. Много от златотърсачите, които навлизаха в Андите, бяха вдъхновени и жилави хора, но този беше изключение.

В гъстата растителност Акла изгуби чужденците от поглед. Сонтане направи труден скок и се завъртя в пълен кръг във въздуха, за да избегне гъстия бамбук, през който бе невъзможно да се премине. Акла направи същото - скочи и извъртя тялото си. Двете се приземиха грациозно една след друга и продължиха през мокрите папрати. Навсякъде около тях наклонените дървета бяха обрасли с мъх, а земята под тях беше мека пръст и торф.

Напред Акла зърна Ореле и Илна, които се движеха нагоре по стената на долината, като го правеха все така бързо. Растителността тук беше много гъста и огромните листа шибаха голата кожа на Акла, докато следваше Сонтане по петите. Беше въодушевяващо да бъдат предизвикани с такава важна цел, да бъдат принудени да стигнат до пределите на времето и физическото напрежение, за да изпълнят задачата си. Всичко, което бяха овладели при тренировките през целия си живот, щеше да им е нужно в този момент.

Легиони мъже бяха мечтали да открият изгубения град Вилкапампа, но никой дори не бе доближил до него. Онези, които успяваха, или биваха убивани, или в последно време прилъгвани да тръгнат към други места, като ги упояваха с мъзгата на дървото алгодон. Не един изследовател беше идвал на себе си на десетки хиляди крачки от първоначалното си местоположение, без изобщо да разбере. Това беше причината никоя съвременна карта да не отбелязва заснежените планински вериги между Апуримак и Урубамба.

Когато обикалял планините на Перу през 1875 г., Антонио Раймонди бил упоен и изнесен от долината, без да се усети. Прочутата му карта не показваше Вилкапампа и нейните планини, пълзящи ледници и речни притоци. Коварството на Девиците воини бе създало тази необходима заблуда. Именно учителката на Акла, Мамакона Кай Пача, бе убола Раймонди с отровната игла и бе наредила преместването на целия му лагер - всяка палатка, легло, маса, лъжица, чаша и бутилка вода.

А сега беше ред на Акла да защити Свещената долина от натрапниците. Беше права да поведе воините си след белите мъже, след като откри думатаВилкапампана бележката на вратата на Бингам.