Проклятието на инките

Пратениците им, носещи съобщения между Куско и северните провинции, използвали това каменно стълбище. Стъпалата навремето били изсечени с остри ръбове, но годините и постоянните дъждове взели своето. Някогашната слава на стълбището бе помръкнала досущ като цялата империя на инките - можеш да видиш структурата ѝ, но не и онова, което е била преди.

Уилсън беше изненадан колко лесно е да вървят по изтритите стъпала. На места цели части от отвесната стена бяха срязани, за да бъде изкачването по-лесно. След като излязоха през един отвор в скалата, ревът на Урубамба отново привлече вниманието му. Гледката беше невероятна, също като страховития грохот, вървящ с нея.

Стълбището свършваше на тераса и пътеката минаваше право през шестметрова стена от отвесен гранит. Висящият мост над реката със сигурност се намираше от другата страна. Гъста бяла мъгла висеше в процепа между стените и правеше невъзможно да се види какво има оттатък. Зловещият рев на Урубамба отекваше около тях.

Това беше идеалното място за засада. Хайръм не гледаше къде ходи и се блъсна в гърба на Уилсън.

- Извинявай - изпухтя той. Беше останал без дъх от катеренето и лицето му бе цялото зачервено. - Няма да стъпя на онзи мост - заяви той, дишайки тежко. - Видя ли го? Направен е от... тънки стари лиани! Мисля, че е време... да се връщаме в Куско. - Той посочи с палец назад.

Уилсън постави ръка на рамото му.

- Мостът е безопасен, уверявам те.

Погледна назад към Свещената долина и забеляза необичайно движение във високата трева от другата страна на реката. Беше очевидно дори от това разстояние. Когато не е породено от естествени стихии като вятъра и дъжда, всяко движение в гората изпъква ясно на фона на всичко останало. Уилсън присви очи през мъглата, за да се увери, че това не е просто някое диво прасе или друго животно, опитващо се да прекоси водите. Изведнъж видя движение най-малко на пет места. Сърцето му се разтуптя бясно и той клекна и дръпна Хайръм да клекне до него.

- Виж там! - прошепна Уилсън.

Докато Хайръм се обърне, листата отново бяха неподвижни.

- Какво трябва да гледам? - Хайръм избърса дъждовната вода от очите си, за да се фокусира по-ясно.

- Видя ли нещо?

Високата зелена трева и папратите се полюшваха в съвършен ритъм на лекия ветрец и ситния дъжд.

- Просто гледай - прошепна Уилсън.

Изминаха няколко секунди, но нищо не се случи.

- Не знам каква е играта ти, но щом сме спрели, ще изпуша една цигара - промърмори Хайръм и бръкна в джоба си за кожената кесия с тютюн.

Уилсън хвана китката на Хайръм, за да му попречи да стане.

- Чакай!

- Опитваш се да ме уплашиш, за да пресека онзи мост! - каза Хайръм, докато се мъчеше да се освободи.

- Виж сега! - прошепна Уилсън.

От зеленината се появиха двама полуголи воини с къси лъкове на гърбовете. Смуглите атлетични жени държаха дълги бамбукови пръти и се движеха невероятно бързо. Тичаха в съвършен унисон, забиха прътовете в притока и с лекота прескочиха потока. Уилсън не разбра кое го шокира повече - фактът, че са жени, или скоростта и сръчността, която показаха, докато прелитаха над водите. Преди да има време да си помисли каквото и да било, от зеленината се появиха още две жени воини и се прехвърлиха през потока с абсолютно същата лекота.

Ченето на Хайръм увисна.

После се появи трета двойка, а след нея и четвърта!

Уилсън дръпна Хайръм на крака и го помъкна в тунела към рева на реката.

- Трябва да вървим!

- Това са жени! - изтърси Хайръм. - Видя ли ги?

Уилсън вече разбираше, че ги преследва древно племе на инките, което по някакъв начин е оцеляло от испанската окупация. Жените бяха изключително силни и в добра форма - скоковете им над водата бяха невероятни дори по съвременните олимпийски стандарти. Беше преброил най-малко четири двойки, като жените от всяка двойка си приличаха много. Бяха величествени, все едно гледаше гепарди, преследващи жертвата си. С удоволствие би останал да се наслаждава на добрата им форма и сръчността им, да не говорим за голите им тела, покрити само от кожена препаска около слабините и нещо като бронзов нагръдник, оформен по извивките на телата им. На китките си имаха тежки бронзови гривни, които несъмнено защитаваха ръцете им в битка. Всяка носеше нещо като къс меч, закрепен на дясното бедро. Жените воини определено изглеждаха застрашително и съдейки по решителните им изражения, които ясно се виждаха дори от това разстояние, Уилсън и Хайръм бяха техните цели.

Защо бележките на мисията не споменаваха тези воини? Възможно ли бе да са потомки на Девиците на слънцето? Говореше се, че жените воини имали внушителен храм в цитаделата Мачу Пикчу, но освен това Уилсън не знаеше почти нищо за тях.

- Легендите са истина - промърмори Хайръм, докато Уилсън го мъкнеше след себе си. - Това саамазонки! Точно както ги описва Франсиско де Ореляна.