Проклятието на инките

Беше очевидно, че ще среже оставащия парапет. Неизбежно беше. Само едно замахване на блестящото острие и животът ѝ и животът на верните ѝ воини щеше да приключи след бурните кафяви води на реката долу. Париакака щеше да има последната дума.

21.

Андите, Перу

75 км северозападно от Куско

17:15 ч.

17 януари 1908 г.

Дълбоко усещане за топлина се излъчваше от слънчевия сплит на Уилсън до върховете на пръстите на ръцете и краката му - резултат от командата за изцеление. Беше му нужен само миг да разбере, че улучилата го стрела е била потопена в отрова, и въпреки това едва не закъсня да активира командата, която го спаси на косъм от мъчителна смърт. Още няколко секунди и всичко щеше да е приключило.

Уилсън обърна ножа си към останалия въжен парапет и се приготви да среже лианата, увита около дебелия каменен стълб. Ако жените воини направеха една крачка напред или посегнеха за лъковете си, щеше да е принуден да нанесе удара и да ги запрати надолу към смъртта им. Без да откъсва поглед от водачката им, Уилсън си спомни къде е виждал тези лешникови очи. Беше същата жена, която го бе наблюдавала изпод качулката на тъмното си наметало, сгушена сред тълпата на Пласа де Армас. Очите ѝ се бяха запечатали в паметта му.

Жената изглеждаше зашеметяващо и да я види открита надминаваше дори неговите очаквания за красотата ѝ. Косата ѝ беше гъста и черна, вързана на плитка. Лицето ѝ бе четвъртито, с високи скули и фини вежди. Изражението ѝ бе на мрачна решимост и разбиране, сякаш тя също го беше познала. Тялото ѝ не можеше да се сравни с нищо, което бе виждал досега - смуглата ѝ кожа беше гладка и съвършена, раменете и гърдите ѝ се издуваха, както и мускулестите ѝ бедра. Представляваше невероятна гледка с прилепналия си бронзов нагръдник, тежките бронзови гривни и простата кожена пола с меч на бедрото. Напълно разбираемо бе, че видът на такова прекрасно създание лесно би разсеял всеки противник. Колкото и изумително да изглеждаше, другите три жени воини зад нея бяха също така поразителни - дори тромавите им опити да запазят равновесие на люлеещия се мост не можеха да помрачат красотата им.

Хайръм Бингам, който лежеше на мокрите камъни в краката на Уилсън, се размърда и изстена.

- Ох... главата ми. - Той бавно отвори очи и се огледа. - Какво, по дяволите? - Трескаво посегна за пушката си и заопипва наоколо, като в същото време се мъчеше да осъзнае къде е.

Хайръм се надигна в седнало положение и се огледа отново.

- Няма да пресека тази река - изстена той, докато сваляше шапката си и търкаше очите си като дете след дълбок следобеден сън. - Къде е пушката ми? - попита, обхванат от паника.

Уилсън приближи ножа до въжето и посочи над главите на жените, давайки им знак да отстъпят, ако не искат да среже и този парапет.

- Нападат ни от двете страни! - извика уплашено Хайръм.

- Спокойно - отвърна Уилсън. - Добре сме.

Хайръм отново се обърна в опит да разбере къде е.

- Пресякохме реката и сме от северната страна - каза му Уилсън, без да откъсва поглед от водещата амазонка.

- Къде се е дянала пушката ми, по дяволите?

- Ето там. - Уилсън посочи каменните стълбове на висящия мост от другата страна на каньона. - Наложи се да те пренеса.

- И си зарязал пушката ми?

- Ако беше останал да се биеш, вече щеше да си мъртъв - рече Уилсън.

Хайръм бавно се изправи на крака. На лицето му се изписа дълбока почит.

- Това ли са жените воини, които ни гонеха? Онези, които убиха магаретата ми?

Уилсън кимна.

- Оттук не изглеждат толкова корави. - Хайръм разтърка врата си там, където Уилсън му беше направил нервен блок, за да го просне в безсъзнание. - Никой няма да ми повярва, когато разкажа, че в Перу има воини амазонки. Жени, за бога, насред Андите. Ще ме помислят за побъркан.

Междувременно Акла и воините ѝ бавно се оттегляха, стъпвайки предпазливо нагоре по трийсетградусовия наклон към южната страна на реката. Само с едно-единствено помощно въже беше трудно да се придвижват, тъй като Мостът на кондора се люлееше под общата им тежест и раздвижения от реката въздух.

- Имаш рана на крака - каза Хайръм и посочи кръвта, течаща отзад по левия крачол на Уилсън. После видя окървавената стрела на камъните. -Улучили са те? Коварни малки кучки! Мен ако питаш, срежи въжето и остави убийците на магарета да паднат в реката.

Хайръм се наведе да вдигне стрелата.

- Не я докосвай! - излая Уилсън. - Отровна е.

- Тогава как още си жив? - подигравателно попита Хайръм.

- Остави я на място!

- Не е отровна - каза Хайръм и уверено докосна дръжката, за да я огледа по-внимателно. - Виж само изработката, наистина е...

Уилсън се извъртя към него, грабна стрелата и я метна през ръба на скалата.

- Това пък защо го направи? - изстена Хайръм. - От върха щеше да стане фантастичен сувенир!

- Защо не ме слушаш? Можеше да те убие.

- Ако е отровна, как ще обясниш, че все още дишаш?

- Неуязвим съм за отровата на жабата.

Хайръм тропна с крак.

- Мислиш, че ще ти повярвам на всяка дума, нали?