Проклятието на инките

Докато четирите стрели наближаваха целта си, синеокият отново скочи напред. С противоречаща на здравия разум сила той стигна най-ниската точка и започна трудното изкачване от другата страна. Трите жени воини до Акла едновременно опънаха тетивите на лъковете си, но Акла не го стори. Знаеше, че поне една стрела ще улучи мишената. Беше се прицелила по-високо от останалите.

Три стрели полетяха надолу във влажния въздух - само на една длан разстояние от целта си - а стрелата на Акла улучи синеокия отзад в лявото бедро, пронизвайки материята на тежките му водонепроницаеми панталони. Съдейки по реакцията му и начина, по който той посегна назад - като продължаваше да държи тялото на кльощавия с другата си ръка - стрелата бе пронизала и плътта му.

За негова чест синеокият продължи да се изкачва със сигурна стъпка по наклона от другата страна, но балансът му определено бе нарушен от отровата. Воините едновременно отпуснаха тетивите си и прибраха стрелите обратно в колчаните.

„Нека богът слънце Инти ви освободи“ - каза Акла с мисления си глас и очите на жените се затвориха и отвориха - и те отново бяха отделени една от друга. Акла бе обучена да поддържа умствената връзка колкото се може по-кратко, защото онези с по-слабо влияние можеха да бъдат докарани до лудост, ако бъдат задържани заедно по-дълго от необходимото. Чувството за загуба и мъка, което винаги съпътстваше разделянето на умовете, за момент я сграбчи и тя напрегна мускули, за да му се противопостави.

- Изпитваш към синеокия слабост, каквато не бива да имаш - каза Сонтане.

- Той е наш враг, а ти го смяташ за прекрасен - добави Ореле.

- Но го повали моята стрела - остро рече Акла. - Не вашите! Знаете го. Не позволих на чувствата си да застанат на пътя ми.

От другата страна на моста синеокият рухна тежко на едно коляно. Пусна кльощавия да падне на земята и се обърна да огледа раната, след което извади стрелата от плътта си.

- Той е опасен - отбеляза Илна. - Можем само да се надяваме, че няма и други като него. Силата и балансът му бяха невероятни.

Ореле кимна.

- И това, че продължи да диша толкова дълго след като беше улучен, потвърждава допълнително силата му.

- Трябва да занесем тялото му на Мамакона Хурин Пача - каза Илна. - За да проучи останките му.

Мисълта за безжизненото тяло на синеокия подейства на Акла като удар в стомаха. Тя рязко си пое дъх и се изпълни с решимост.

- Хайде, да пресечем реката. Докато стигнем оттатък, със сигурност ще е мъртъв.

Метна лъка на рамо и стъпи на люлеещия се висящ мост. Хванала се с двете ръце за перилата, тя погледна следите, оставени от синеокия. Крачките му бяха огромни. Акла вдигна очи към него и видя, че вече е рухнал на колене, хванал главата си с ръце - ясно си личеше, че крещи, но не можеше да чуе гласа му от рева на реката. Краят му вече бе близо.

Акла се съсредоточи да не изгуби опора на хлъзгавата лиана. Бързо движещата се кафява вода непосредствено под нея много я разсейваше, както и пръските, които летяха нагоре.

- В долината няма да влезе никой днес! - изкрещя тя към синеокия. - Не и днес! - Беше си свършила работата. - Отново ще бъдем посрещнати в селото ни като герои.

Четирите стигнаха средната точка на висящия мост и започнаха трудното изкачване по хлъзгавия склон от другата страна. С всяка крачка двамата бели на скалната площадка се разкриваха все по-ясно. Синеокият беше паднал по гръб и едва се виждаше. Кльощавият не бе помръднал, откакто се бе озовал на земята. Акла погледна разпенените бързеи; в най-високата си точка разбеснялата се вода беше само на два човешки боя под петите ѝ. Беше невероятно и страховито да види силите на бога на водата Париакака в действие. Париакака бе господарят на дъждовните бури и реките, роден като сокол, а по-късно превърнал се в човек. Сега, докато гледаше надолу към него, Акла виждаше как хищните му нокти замахват нагоре от бързите води, мъчейки се да се доберат и да повлекат със себе си всичко, имало глупостта да ги доближи.

Погледна към синеокия и не изпита въодушевление при мисълта за смъртта му. И изведнъж той се изправи! Това беше последното, което бе очаквала Акла. В ръката си той държеше блестящ сребърен нож, който с лекота преряза единия парапет и той отлетя от ръката на Акла. И четирите жени воини едва не полетяха надолу и трескаво се замъчиха да запазят равновесие, хванали се за другото въже.

Жените правеха всичко по силите си да останат на място, докато Акла реши дали да се втурнат напред, или да отстъпят. Тя знаеше, че не могат да използват лъковете си, защото със сигурност щяха да изгубят равновесие. Мостът се люлееше по-силно и дори само да стоят на него беше трудно.

Погледът на Акла отново срещна този на синеокия, както преди, когато сякаш я беше избрал от тълпата на Пласа де Армас. Изражението му бе решително, челюстите стиснати, очите му гледаха спокойно.

„Как е възможно да е оцелял от отровата?“