Проклятието на инките

- Отричате ли, че казаното от мен е истина? - попита той. Хелена виждаше, че дон Ерависто е направо замаян при мисълта, че знае какво е видяла. - Видели сте Уилсън Даулинг. Знам го!

- Каквото и да си мислите, че знаете, сеньор, то е само върхът на айсберга.

Хелена не можеше да си позволи да покаже колебание или слабост - направеше ли го, положението можеше да се влоши. Пред нея седеше човек, който знаеше за виденията ѝ, колкото и неочаквано да бе това. „Откъде може да знае?“ Тя небрежно отпи от чая си, който вече бе хладък.

- Знаех, че ще бъдете тук - заяви тя. - Не правете грешката да си мислите, че знам по-малко от вас.

Хелена нямаше представа откъде бе дошла тази внезапна самоувереност, но усещаше, че сега е моментът да бъде храбра.

Дон Ерависто се вгледа дълбоко в очите ѝ.

- Възможно е, предполагам. - Той вдигна ръка и щракна с пръсти, за да привлече вниманието на сервитьора в края на вагона. - Донесете ми цигари и пепелник!

- Не може да пушите тук - остро рече Хелена.

Дон Ерависто спокойно разкопча копчето на сакото си и извади никелиран пистолет.

- Аз командвам тук - заяви той и насочи мощното оръжие към главата на Хелена.

Появата на блестящия „Колт“ 45-и калибър моментално предизвика суматоха във вагон-ресторанта. Отвсякъде се разнесоха възклицания и писъци. Някои замръзнаха шокирани, други се метнаха под столовете си, обхванати от паника.

Чад трескаво извади глока си.

- Хвърли пистолета! - изкрещя тя.

В другия край на вагона най-малко петима от хората на дон Ерависто извадиха различни оръжия, от прости револвери до автомат МР5, и на свой ред закрещяха на Чад да хвърли оръжието си.

- Слава на Исус, мой свят закрилник - мърмореше Пабло от пода.

През цялото това време дон Ерависто и Хелена седяха и се гледаха в очите, без да мигнат. Хелена не показваше никакви признаци на страх. Оставаше напълно спокойна, нито една бръчка не нарушаваше безупречната ѝ кожа.

Тя бавно вдигна ръка, при което виковете и писъците замлъкнаха за момент.

- Свали оръжието си, Чад. - Чуваше зад себе си тежкото дишане на бодигарда си. - Владея положението.

- Не ми изглежда така! - извика Чад, докато насочваше последователно пистолета към всеки от петимата в края на вагона. От мястото си нямаше пряк изглед към дон Ерависто.

Хелена опря ръка на преградата на сепарето и се обърна към нея. Лицето на Чад бе побеляло, дори устните ѝ бяха бледи.

- Ако искаше да ме застреля - спокойно рече Хелена, - вече щеше да е дръпнал спусъка.

На Чад ѝ бяха нужни няколко секунди, преди да свали с неохота пистолета си.

- Хората ви да останат на мястото си - каза Хелена на дон Ерависто.

- Някой да ми донесе цигари! - извика той.

- Не може да пушите тук - повтори Хелена.

- Ще правя каквото си искам!

Хелена поклати глава.

- Наистина ли си мислите, че ще дойда без защита? С моята връзка с миналото знам повече, отколкото някога ще знаете вие!

За първи път дон Ерависто изглеждаше разтревожен.

- Играете си със сили, които са отвъд способността ви да разберете, сеньор. Очаквах пристигането ви, както вие очаквахте моето. Знам всичко, което ще се случи, и защо. Така че ще правите точно това, което кажа.

Дон Ерависто я изгледа сурово.

Хелена протегна ръка и отмести с показалец пистолета му надолу и настрани.

- Ще свалите пистолета и хората ви ще сторят същото. Имаме много за обсъждане и оръжията няма да са необходими.

20.

Андите, Перу

75 км северозападно от Куско

17:13 ч.

17 януари 1908 г.

Времето сякаш забави хода си, докато Акла гледаше как четирите стрели летят право към целите си. Двамата бели мъже бяха по средата на Моста на кондора, на около четиресет крачки от тях. Едва когато стрелите полетяха, Акла можа да стане свидетел на истинската сила и сръчност на синеокия, който тичаше с невероятен баланс по тесния и хлъзгав наклон на висящия мост. На рамото си носеше отпуснатото тяло на кльощавия, хванал леката му фигура за ръцете от едната страна и за десния крак от другата. Кльощавият беше мъртъв или в безсъзнание, съдейки по начина, по който се люшкаше главата му. Синеокият се движеше толкова бързо, че не използваше парапетите. Разчиташе единствено на котешкото си равновесие, за да прекоси люлеещия се мост.

Акла и воините ѝ стояха една до друга на ръба на пропастта, със стрели на тетивите, но без да са опънали лъковете, загледани в необикновеното зрелище. Нямаше време за изречени думи, но те бяха с един ум и си мислеха едно и също.

„Как може този мъж да се движи така бързо и с такава сила?“ Това бе проява на атлетични умения, каквито Девиците на слънцето никога не бяха виждали.

Четирите стрели се носеха през разбунения въздух към синеокия. Акла неволно трепна при мисълта за отровния връх, пронизващ тази съвършена плът. Идеята подобен човек да бъде убит изведнъж ѝ се стори ужасяваща. След като беше видяла на какво е способен, инстинктът ѝ бе да го пожелае за себе си - а ако това не беше възможно, за потомството си.