Прокобата

Свещената книга бе вече разтворена и скоро в криптата отекна тържественият, величествен глас на архиепископа, обричащ на прах и разтление изстиналите останки, които единствено балдахинът на плащаницата и позлатените дъски на ковчега скриваха от очите ни. Прозвучаха ужасните думи: пръст при пръстта, прах при прахта6. Трупът бе поставен в съответната ниша, а отдалеч долитаха протяжните акорди на органа и приглушените гласове на хористите, които подеха величествената, затрогваща песен: „Но аз зная, Изкупителят ми е жив“7. Последните извивки на мелодията тъжно заглъхнаха, но в същия миг нейде над нас проечаха нови гръмовни звуци. Това бе голямата камбана на „Свети Михаил“, чийто дълбок звън, кънтящ сега във високия купол, оповестяваше на цял Вердополис, че младият наследник на Ангрия и Уелингтънзланд почива в последното обиталище на царствения си род. Малко на брой сълзи оросиха ковчега на невръстния принц. Ни една от очите на баща му, дядо му, чичо му Фидена и непознатите. Мина плаче, каза Заморна, за повереника си, Фиц-Артър — за другаря си в игрите, но освен от тях наследникът на двата престола не успя да изтръгне друг, бил той и най-малък, израз на скръб от хилядите си бъдещи поданици.

Всички се канеха вече да напущат криптата, когато клисарят пристъпи напред. Положи ръка върху празната вече поставка за ковчега, и като плъзна по групата опечалени очи, святкащи като стомана изпод маската, произнесе с дълбокия, остър глас, който бях чул предната вечер на триста километра оттук, следните думи:

Покрива на Лета вълната
на розата дивния цвят.
Дарител и дар сред тъмата
на хладната гробница спят.
Отбрулени, спят цветовете,
спи зрелият плод в пепелта
и дивното някога цвете
повехна само на света.
Но облак, по-тъмен от хала,
ще вдигне в небето крила,
мощта му ще скъса воала,
ще падне прокобата зла.
А вихърът слаб е и ето
как облакът бавно лети.
От смътна въздишка в небето
воалът прозирен трепти.
Със сила дари нечовешка
скиталеца висшата власт.
Навеки прокобата тежка
беляза рождения час.
Дарени са с мощ преголяма
и несъкрушима навек
и нивга магията няма
да победи смъртен човек.
След бдение в дните на мрак
и на бледа далечна звезда
разсейва се мракът и гасне
звездата в нощта без следа.

Изглежда, че никой от присъстващите не се изненада от този странен инцидент. Станхоуп и Съмнър си зашепнаха, а Фидена промърмори:

— Ха, това вече съм го чувал.

Останалите явно бяха съвсем наясно с тайната на случващото се.

Сега вече всички напуснаха криптата, водени от клисаря, който осветяваше пътя им, и през тъмната, смълчана катедрала се отправиха към каретите си. Заморна прибра Мина, забулената дама и Фиц-Артър в своята. Качи се последен и отпътуваха. После си тръгнаха Фидена и Росъндейл, а ние с херцог Уелингтън и лейди Сиймор и останахме сами с непознатия. Той дръпна херцога встрани и му прошепна няколко думи с все същия дълбок, мелодичен глас, с което говореше от самото начало. После предложи ръка на леля ми. Тя прие поканата доста охотно и той й помогна да се качи в каретата. Сетне се настани баща ми, като ме остави съвсем близо до непознатия.

През тялото ми премина странна тръпка, когато достолепната фигура внезапно се приведе, непознатият ме вдигна на ръце и ме сложи на седалката. След това и той самият се разположи до мен, а когато кочияшът плесна с камшика си конете, почувствах как ръката му — очевидно малка и тънкопръста, нежно притисна моята. Сякаш ме порази мълния. Изпищях.

— Господи! — ужасено изписка леля ми.

— Мили Боже! — гневно възкликна баща ми — Какво правите, сър? Не бива да забравяте какъв нрав носи невръстният немирник! Не го докосвайте и с пръст! Ще ви разкрие само по ръката.

Непознатият се позасмя и като се поотдръпна от мен, облегна глава на стената на каретата.

„Да го разкрия по ръката“ повтарях си наум. Да, в тази ръка имаше нещо необичайно, нещо много и издайническо в топлите й, нежни пръсти, може би дори нещо познато. Помня допира им. Ако можех само да докосна лицето му — главата му — щях по-лесно да отгатна. Ще се опитам. Не изглежда неблагоразположен към мен.

Започнах безшумно да се примъквам по-близко. Ръката ми вече бе проникнала в дълбоките гънки на наметалото му; пръстите ми допряха челото му. Той подскочи, сякаш ухапан от пепелянка, и в следния миг се намерих проснат безчувствен на пода на каретата.