Читаем Прокобата полностью

Свещената книга бе вече разтворена и скоро в криптата отекна тържественият, величествен глас на архиепископа, обричащ на прах и разтление изстиналите останки, които единствено балдахинът на плащаницата и позлатените дъски на ковчега скриваха от очите ни. Прозвучаха ужасните думи: пръст при пръстта, прах при прахта6. Трупът бе поставен в съответната ниша, а отдалеч долитаха протяжните акорди на органа и приглушените гласове на хористите, които подеха величествената, затрогваща песен: „Но аз зная, Изкупителят ми е жив“7. Последните извивки на мелодията тъжно заглъхнаха, но в същия миг нейде над нас проечаха нови гръмовни звуци. Това бе голямата камбана на „Свети Михаил“, чийто дълбок звън, кънтящ сега във високия купол, оповестяваше на цял Вердополис, че младият наследник на Ангрия и Уелингтънзланд почива в последното обиталище на царствения си род. Малко на брой сълзи оросиха ковчега на невръстния принц. Ни една от очите на баща му, дядо му, чичо му Фидена и непознатите. Мина плаче, каза Заморна, за повереника си, Фиц-Артър — за другаря си в игрите, но освен от тях наследникът на двата престола не успя да изтръгне друг, бил той и най-малък, израз на скръб от хилядите си бъдещи поданици.

Всички се канеха вече да напущат криптата, когато клисарят пристъпи напред. Положи ръка върху празната вече поставка за ковчега, и като плъзна по групата опечалени очи, святкащи като стомана изпод маската, произнесе с дълбокия, остър глас, който бях чул предната вечер на триста километра оттук, следните думи:

Покрива на Лета вълната на розата дивния цвят. Дарител и дар сред тъмата на хладната гробница спят. Отбрулени, спят цветовете, спи зрелият плод в пепелта и дивното някога цвете повехна само на света. Но облак, по-тъмен от хала, ще вдигне в небето крила, мощта му ще скъса воала, ще падне прокобата зла. А вихърът слаб е и ето как облакът бавно лети. От смътна въздишка в небето воалът прозирен трепти. Със сила дари нечовешка скиталеца висшата власт. Навеки прокобата тежка беляза рождения час. Дарени са с мощ преголяма и несъкрушима навек и нивга магията няма да победи смъртен човек. След бдение в дните на мрак и на бледа далечна звезда разсейва се мракът и гасне звездата в нощта без следа.

Изглежда, че никой от присъстващите не се изненада от този странен инцидент. Станхоуп и Съмнър си зашепнаха, а Фидена промърмори:

— Ха, това вече съм го чувал.

Останалите явно бяха съвсем наясно с тайната на случващото се.

Сега вече всички напуснаха криптата, водени от клисаря, който осветяваше пътя им, и през тъмната, смълчана катедрала се отправиха към каретите си. Заморна прибра Мина, забулената дама и Фиц-Артър в своята. Качи се последен и отпътуваха. После си тръгнаха Фидена и Росъндейл, а ние с херцог Уелингтън и лейди Сиймор и останахме сами с непознатия. Той дръпна херцога встрани и му прошепна няколко думи с все същия дълбок, мелодичен глас, с което говореше от самото начало. После предложи ръка на леля ми. Тя прие поканата доста охотно и той й помогна да се качи в каретата. Сетне се настани баща ми, като ме остави съвсем близо до непознатия.

През тялото ми премина странна тръпка, когато достолепната фигура внезапно се приведе, непознатият ме вдигна на ръце и ме сложи на седалката. След това и той самият се разположи до мен, а когато кочияшът плесна с камшика си конете, почувствах как ръката му — очевидно малка и тънкопръста, нежно притисна моята. Сякаш ме порази мълния. Изпищях.

— Господи! — ужасено изписка леля ми.

— Мили Боже! — гневно възкликна баща ми — Какво правите, сър? Не бива да забравяте какъв нрав носи невръстният немирник! Не го докосвайте и с пръст! Ще ви разкрие само по ръката.

Непознатият се позасмя и като се поотдръпна от мен, облегна глава на стената на каретата.

„Да го разкрия по ръката“ повтарях си наум. Да, в тази ръка имаше нещо необичайно, нещо много и издайническо в топлите й, нежни пръсти, може би дори нещо познато. Помня допира им. Ако можех само да докосна лицето му — главата му — щях по-лесно да отгатна. Ще се опитам. Не изглежда неблагоразположен към мен.

Започнах безшумно да се примъквам по-близко. Ръката ми вече бе проникнала в дълбоките гънки на наметалото му; пръстите ми допряха челото му. Той подскочи, сякаш ухапан от пепелянка, и в следния миг се намерих проснат безчувствен на пода на каретата.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Карл Брюллов
Карл Брюллов

Карл Павлович Брюллов (1799–1852) родился 12 декабря по старому стилю в Санкт-Петербурге, в семье академика, резчика по дереву и гравёра французского происхождения Павла Ивановича Брюлло. С десяти лет Карл занимался живописью в Академии художеств в Петербурге, был учеником известного мастера исторического полотна Андрея Ивановича Иванова. Блестящий студент, Брюллов получил золотую медаль по классу исторической живописи. К 1820 году относится его первая известная работа «Нарцисс», удостоенная в разные годы нескольких серебряных и золотых медалей Академии художеств. А свое главное творение — картину «Последний день Помпеи» — Карл писал более шести лет. Картина была заказана художнику известнейшим меценатом того времени Анатолием Николаевичем Демидовым и впоследствии подарена им императору Николаю Павловичу.Член Миланской и Пармской академий, Академии Святого Луки в Риме, профессор Петербургской и Флорентийской академий художеств, почетный вольный сообщник Парижской академии искусств, Карл Павлович Брюллов вошел в анналы отечественной и мировой культуры как яркий представитель исторической и портретной живописи.

Галина Константиновна Леонтьева , Юлия Игоревна Андреева

Биографии и Мемуары / Искусство и Дизайн / Проза / Историческая проза / Прочее / Документальное
Ф. В. Каржавин и его альбом «Виды старого Парижа»
Ф. В. Каржавин и его альбом «Виды старого Парижа»

«Русский парижанин» Федор Васильевич Каржавин (1745–1812), нелегально вывезенный 7-летним ребенком во Францию, и знаменитый зодчий Василий Иванович Баженов (1737/8–1799) познакомились в Париже, куда осенью 1760 года талантливый пенсионер петербургской Академии художеств прибыл для совершенствования своего мастерства. Возникшую между ними дружбу скрепило совместное плавание летом 1765 года на корабле из Гавра в Санкт-Петербург. С 1769 по 1773 год Каржавин служил в должности архитекторского помощника под началом Баженова, возглавлявшего реконструкцию древнего Московского кремля. «Должность ево и знание не в чертежах и не в рисунке, — представлял Баженов своего парижского приятеля в Экспедиции Кремлевского строения, — но, именно, в разсуждениях о математических тягостях, в физике, в переводе с латинского, с французского и еллино-греческого языка авторских сочинений о величавых пропорциях Архитектуры». В этих знаниях крайне нуждалась архитекторская школа, созданная при Модельном доме в Кремле.Альбом «Виды старого Парижа», задуманный Каржавиным как пособие «для изъяснения, откуда произошла красивая Архитектура», много позже стал чем-то вроде дневника наблюдений за событиями в революционном Париже. В книге Галины Космолинской его первую полную публикацию предваряет исследование, в котором автор знакомит читателя с парижской биографией Каржавина, историей создания альбома и анализирует его содержание.Галина Космолинская — историк, старший научный сотрудник ИВИ РАН.

Галина Александровна Космолинская , Галина Космолинская

Искусство и Дизайн / Проза / Современная проза