Читаем Прокобата полностью

Влязох в северната приемна и прислужникът ме осведоми, че херцогът очаква пристигането ми — заварих го седнал с една дама, в която скоро разпознах леля си, графиня Сиймор. И двамата с баща ми бяха облечени в траурни дрехи, а на челата им бе изписан угрижен размисъл. Застанах до огнището да сгрея ръцете си на алените пламъци, понеже нощта бе доста мразовита, и попитах:

— Тази вечер ли ще се състои погребението?

— Погребението! — възкликна лейди Сиймор. — Мило дете, отде знаеш ти за смъртта, та дори за болестта? Огъстъс през цялото време остана толкова потаен й мълчалив, както всякога.

— Да, но доста ще се затрудни да остане чак толкова потаен, че аз да не го разкрия. Едва ли в живота му има повече от две-три случки, които да са ми неизвестни, при това поне една от тях датира отпреди раждането ми.

— Е, — намеси се баща ми — няма значение, проницателността ти този път не те излъга. Чарлс, племенникът ти, лорд Алмейда, почина преди седмица. Ще го погребват след час. Ако тържествено обещаеш да въздържаш това твое неуморно любопитство, което вече причини на брат ти толкова неприятности, може да ти позволя да присъстваш на погребението. Но ако немирният ти нрав не ти позволява да изпълниш това условие, остани си у дома. Нямам желание да те подлагам на мъчително въздържание.

Обещах с готовност, сетне попитах баща си защо е тъй необходима тази дискретност.

— Ще присъстват лица, които досега не си виждал. Бих желал все още да не се запознаваш с тях, по причини, които при цялата ти ранозрелост, драги, все пак ще ти е трудно да проумееш. Така че не прави и най-бегъл опит да разкриеш идентичността им, било то с дума, поглед или жест. Наказание за нспослушанието ти ще бъде най-суровият ми гняв.

Отново обещах, но не можех да не се питам кои ли ще да са тези забранени лица.

— Изабела, — продължи баща ми — ти се погрижи за него. Стискай здраво дланта му и не му позволявай да се отделя от теб нито за миг, докато церемонията приключи и опечалените се разотидат.

— Ще внимавам, братко — отвърна леля ми. Защото ако Огъстъс долови, особено в сегашното си злостно и сприхаво настроение, любопитство дори в погледа му, последствията може да се окажат фатални.

— Той не бива изобщо да се доближава до Огъстъс — строго разпореди баща ми. — Няма да рискувам нито неговия живот, нито този на останалите. А в момента те са толкова непредвидими и опасни, той пък е тъй неизлечимо любопитен, че в случай на стълкновение последиците неминуемо ще бъдат трагични. — Баща ми чукна златния си часовник с минутен репетир. — Единайсет и половина е, чувам, че вече изкарват каретата на частния вход. Хайде, Изабела, нямаме време за губене.

Взе траурната си шапка и черните си ръкавици, оставени на бюфета, хвана леля ми под ръка и двамата напуснаха заедно приемната, после заслизаха по парадното стълбище. Каретата чакаше досами портика, понеже нощта бе бурна и валеше. Настаниха се вътре. Мен ме повдигна един прислужник; баща ми ме взе на колене си и отпътувахме.

Независимо от тракането на колелетата, уличната глъчка, воя на вятъра и неспирното трополене на дъжда, заспах дълбоко в тази удобна поза и се събудих едва когато каретата спря. Бяхме спрели под „Свети Михаил“. Като слязохме, грамадните двери се разтвориха колкото да ни пропуснат и веднага се затръшнаха зад гърбовете ни. Вътре бе тихо, уединено и да не бе бледият лъч на две самотни лампи, всичко би тънало в непрозирен мрак. Едната лампа изпускаше мъждиви отблясъци иззад завесата на галерията с органа, другата носеше клисарят, който ни посрещна. Беше с празничния си стихар, а лицето му бе скрито с маска.

— Дойдоха ли? — попита херцогът на Уелингтън.

— Да, милорд, всички са събрани в погребалната зала.

— Води ни тогава — нареди негова светлост.

Клисарят се подчини и с лампа в ръка безшумно ни поведе под величествения купол, чийто висок покрив не се виждаше в плътния мрак, обгърнал катедралата. От органа се изплъзна тих звук. Заглъхна, подире му последваха други и скоро Моцартов реквием изпълни, със смиряваща строгост, необятната непрогледна празнота. Спрях се да послушам музиката. Лейди Сиймор сграбчи ръката ми и ме помъкна безмълвно. Спряхме пред вратата, която води към погребалната крипта на рода Уелзли. Водачът ни похлопа; отвориха ни и ние влязохме. В покоите на смъртта горяха множество лампи, но с мъждив, безцветен пламък, сякаш ненавиждаха въздуха, който ги разпалваше. Сводестите стени се открояваха съвсем ясно. Изглеждаха тъмни и влажни, но не слизести. В тях имаше много ниши, готови да приемат ковчези, а три бяха вече заети. Пред всяка имаше гробна урна. В средата на помещението стоеше поставка с малък ковчег, заметнат с покров от бяло кадифе. Наоколо стояха опечалените. Още с влизането си видях всичко в пълни подробности, по-долу съм се постарал да ги опиша възможно най-вярно.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Карл Брюллов
Карл Брюллов

Карл Павлович Брюллов (1799–1852) родился 12 декабря по старому стилю в Санкт-Петербурге, в семье академика, резчика по дереву и гравёра французского происхождения Павла Ивановича Брюлло. С десяти лет Карл занимался живописью в Академии художеств в Петербурге, был учеником известного мастера исторического полотна Андрея Ивановича Иванова. Блестящий студент, Брюллов получил золотую медаль по классу исторической живописи. К 1820 году относится его первая известная работа «Нарцисс», удостоенная в разные годы нескольких серебряных и золотых медалей Академии художеств. А свое главное творение — картину «Последний день Помпеи» — Карл писал более шести лет. Картина была заказана художнику известнейшим меценатом того времени Анатолием Николаевичем Демидовым и впоследствии подарена им императору Николаю Павловичу.Член Миланской и Пармской академий, Академии Святого Луки в Риме, профессор Петербургской и Флорентийской академий художеств, почетный вольный сообщник Парижской академии искусств, Карл Павлович Брюллов вошел в анналы отечественной и мировой культуры как яркий представитель исторической и портретной живописи.

Галина Константиновна Леонтьева , Юлия Игоревна Андреева

Биографии и Мемуары / Искусство и Дизайн / Проза / Историческая проза / Прочее / Документальное
Ф. В. Каржавин и его альбом «Виды старого Парижа»
Ф. В. Каржавин и его альбом «Виды старого Парижа»

«Русский парижанин» Федор Васильевич Каржавин (1745–1812), нелегально вывезенный 7-летним ребенком во Францию, и знаменитый зодчий Василий Иванович Баженов (1737/8–1799) познакомились в Париже, куда осенью 1760 года талантливый пенсионер петербургской Академии художеств прибыл для совершенствования своего мастерства. Возникшую между ними дружбу скрепило совместное плавание летом 1765 года на корабле из Гавра в Санкт-Петербург. С 1769 по 1773 год Каржавин служил в должности архитекторского помощника под началом Баженова, возглавлявшего реконструкцию древнего Московского кремля. «Должность ево и знание не в чертежах и не в рисунке, — представлял Баженов своего парижского приятеля в Экспедиции Кремлевского строения, — но, именно, в разсуждениях о математических тягостях, в физике, в переводе с латинского, с французского и еллино-греческого языка авторских сочинений о величавых пропорциях Архитектуры». В этих знаниях крайне нуждалась архитекторская школа, созданная при Модельном доме в Кремле.Альбом «Виды старого Парижа», задуманный Каржавиным как пособие «для изъяснения, откуда произошла красивая Архитектура», много позже стал чем-то вроде дневника наблюдений за событиями в революционном Париже. В книге Галины Космолинской его первую полную публикацию предваряет исследование, в котором автор знакомит читателя с парижской биографией Каржавина, историей создания альбома и анализирует его содержание.Галина Космолинская — историк, старший научный сотрудник ИВИ РАН.

Галина Александровна Космолинская , Галина Космолинская

Искусство и Дизайн / Проза / Современная проза