Читаем Прокобата полностью

— Да каза непознатият. — Засега чу достатъчно. Можеш да го смелиш на спокойствие. Помниш ли онзи протяжен „стон“ на мъчителна покруса, който едва не те накара да се разкаеш и да се върнеш назад?

— Помня го — усмихна се херцогът. Добре го помня, но бъркаш, драги, ако смяташ, че ме е накарал да се разкайвам, а още повече бъркаш, ако смяташ, че не съм съжалил Мариан в скръбта й. Скръбта й бе храна за моята гордост, сър, и поради това, бъди сигурен, промени и любовта, и състраданието ми, а освен ако прозорливостта съвсем ти изневерява, трябва да си наясно, че дори й го казах, и още същата нощ прекарахме пет часа да разискваме темата и да я утешавам. Зората я свари спокойна и смирена, почти щастлива, понеже знаеше, че любовта ми не е отслабнала и на йота, че я обичам както всякога и тъкмо тази любов ме кара да предприема крачката, на която бях решен тогава. Ако й бях позволил да се превърне в пречка за намеренията ми, скоро щях да я намразя, макар и все тъй възхитителна, предана и невинна, — а кръвта ми изстива само като си го помисля.

— Хм — прекъсна го странникът, — твърдиш всичко това, предполагам, за да оправдаеш поведението си.

— Не за да го оправдая, драги. Не съм се оправдавал пред никоя жена под слънцето! Само че използвах този довод като средство да я утеша, и с гордост мога да кажа, небезуспешно, защото когато първите лъчи на утрото взеха да се прокрадват през прозореца, в чиято ниша тя седя до мен за последен път, озариха лице тъй кротко и смирено, колкото няколко часа по-рано бе неизразимо тъжно и печално. Грешиш, драги, ако си въобразяваш, че съм жертва на угризения. Не се заблуждавай, аз не зная що е угризение!

— Лъжа! Лъжа! — викна непознатият. — Червеят му гризе сърцето ти! И няма скоро да умре, съдейки по приглушения ти глас и пепелявият ти лик! Не се опитвай да ме мамиш. Заморна! Познавам те твърде добре.

— Но не достатъчно — упорстваше херцогът, — инак щеше да си наясно, че промяната в гласа и облика ми се дължи на омразата ми към теб, не на разкаяние пред съпругата или сина ми. Обичах и двамата с любов отвъд силата на всякакви думи. Бяха ми отнети без време и това ми нанесе рана, която и векове да минат, няма да се изличи, ала ненавистта ми към теб, драги, е по-силна и от най-страшната скръб, и макар да има моменти, дори цели часове в живота ми, когато мисълта за мъртвите ще ме напуска, няма да има и миг, в който да не гледам на теб с най-горчиво презрение.

В отговор непознатият само се изсмя тихо и злорадо. Загърна се още по-плътно в плаща, с който бе наметнат, кимна на Заморна и с леки стъпки се отправи оттатък площада.

— Ха! — възкликна херцогът, като го изгуби от поглед. — Защо не остана още миг, проклетникът! Макар да ми е черен пред очите, бих го задържал още минута, за да го разпитам накъде клонят събитията. Изглежда, че мистерията, загатната в онези стихове, които тъй често съм слушал от детство, та до наши дни, и особено откакто палещото слънце на зрялото мъжество огрява пътя ми, най-сетне предстои да се разбуди.

Покрива на Лета вълната на розата дивния цвят. Дарител и дар сред тъмата на хладната гробница спят. Отбрулени, спят цветовете, спи зрелият плод в пепелта и дивното някога цвете повехна само на света. Но облак, по-тъмен от хала, ще вдигне в небето крила, мощта му ще скъса воала, ще падне прокобата зла.
5

— Имаше още, но не го помня. Е, времето разбулва всички тайни, никоя ръка не може да спре хода му, ала сякаш жертвата принесох единствен аз. Моето цвете и моят плод си отидоха, а неговите — мили Боже! Не, не, туй би значело още чернило връз взаимните злочестини, които натрупахме помежду си, още сълзи от сърце, на което сълзи вече не останаха; а неговото, мисля, ще кърви. Не бих искал смъртта за трети път да хвърли мрачната си сянка, пък дори над тях. Надвисналият мрачен облак няма скоро да се разсее. О! Флорънс! Флорънс! Никога вече небето няма да грее за мен тъй ослепително. На хоризонта се събират тъмни сенки, които няма да се разсеят.

Потънал в горчива меланхолия, той прекоси площада и за четвърт час се възцари пълна тишина, в която отекваха само отмерените му стъпки. Накрая спря.

— Юджин, ела, незабавно напускам Адрианополис. Смея да кажа, че в Дуро Вила остро ще почувстват отсъствието ми, особено ако опечалените закъснеят. Казваш, че той е трябвало да пристигне утре, така ли?

Юджин отговори утвърдително и паж и господар заминаха заедно.

Втора глава

На следващата вечер, или по-право нощ, пристигна вест от баща ми, че ме вика незабавно в Уотърлу Палъс. Като дойде прислужникът да ме повика, бях си легнал, понеже наближаваше единайсет, но веднага станах, и щом се облякох, побързах да изпълня бащината заповед.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Карл Брюллов
Карл Брюллов

Карл Павлович Брюллов (1799–1852) родился 12 декабря по старому стилю в Санкт-Петербурге, в семье академика, резчика по дереву и гравёра французского происхождения Павла Ивановича Брюлло. С десяти лет Карл занимался живописью в Академии художеств в Петербурге, был учеником известного мастера исторического полотна Андрея Ивановича Иванова. Блестящий студент, Брюллов получил золотую медаль по классу исторической живописи. К 1820 году относится его первая известная работа «Нарцисс», удостоенная в разные годы нескольких серебряных и золотых медалей Академии художеств. А свое главное творение — картину «Последний день Помпеи» — Карл писал более шести лет. Картина была заказана художнику известнейшим меценатом того времени Анатолием Николаевичем Демидовым и впоследствии подарена им императору Николаю Павловичу.Член Миланской и Пармской академий, Академии Святого Луки в Риме, профессор Петербургской и Флорентийской академий художеств, почетный вольный сообщник Парижской академии искусств, Карл Павлович Брюллов вошел в анналы отечественной и мировой культуры как яркий представитель исторической и портретной живописи.

Галина Константиновна Леонтьева , Юлия Игоревна Андреева

Биографии и Мемуары / Искусство и Дизайн / Проза / Историческая проза / Прочее / Документальное
Ф. В. Каржавин и его альбом «Виды старого Парижа»
Ф. В. Каржавин и его альбом «Виды старого Парижа»

«Русский парижанин» Федор Васильевич Каржавин (1745–1812), нелегально вывезенный 7-летним ребенком во Францию, и знаменитый зодчий Василий Иванович Баженов (1737/8–1799) познакомились в Париже, куда осенью 1760 года талантливый пенсионер петербургской Академии художеств прибыл для совершенствования своего мастерства. Возникшую между ними дружбу скрепило совместное плавание летом 1765 года на корабле из Гавра в Санкт-Петербург. С 1769 по 1773 год Каржавин служил в должности архитекторского помощника под началом Баженова, возглавлявшего реконструкцию древнего Московского кремля. «Должность ево и знание не в чертежах и не в рисунке, — представлял Баженов своего парижского приятеля в Экспедиции Кремлевского строения, — но, именно, в разсуждениях о математических тягостях, в физике, в переводе с латинского, с французского и еллино-греческого языка авторских сочинений о величавых пропорциях Архитектуры». В этих знаниях крайне нуждалась архитекторская школа, созданная при Модельном доме в Кремле.Альбом «Виды старого Парижа», задуманный Каржавиным как пособие «для изъяснения, откуда произошла красивая Архитектура», много позже стал чем-то вроде дневника наблюдений за событиями в революционном Париже. В книге Галины Космолинской его первую полную публикацию предваряет исследование, в котором автор знакомит читателя с парижской биографией Каржавина, историей создания альбома и анализирует его содержание.Галина Космолинская — историк, старший научный сотрудник ИВИ РАН.

Галина Александровна Космолинская , Галина Космолинская

Искусство и Дизайн / Проза / Современная проза