Читаем Прокобата полностью

Високата фигура на стройния младеж, с тясна черна дреха и проста шапка, опасана с буйни къдрици, можеше да бъде видяна навсякъде; той крачеше с внушителна стойка и походка, и сякаш властваше над всичко наоколо като всемогъщия дух на вятъра. Понякога силуетът му изникваше величествено на фона на небето, върху някое тънко като конец скеле, надвиснало над пропасти от лазур вляво и вдясно, а отпред и отзад — подобен на скелет строеж на незавършен замък, прорязан от арки и масивни греди, разделящи огромните зали, помежду им със зеещи бездни, от които на някое селянче би му се извил свят. Тук владетелят крачеше безстрашно, както орелът кръжи, увиснал с разперени криле във въздуха над гнездото си. Строгите му смугли слуги често извръщаха подир него изпълнен с възхищение взор, когато скокнеше като млад елф от една тясна издатина на друга и закрачеше по клатушкащите се талпи, гордо изпъчен, сякаш прекосява тронната зала на Уелзли Хаус. Друг път ще го видят да стърчи една глава над подчинените си, скупчени над недовършен ров за основите на нов градеж, внимателно наблюдава как полагат барут, за да взривят скалата отдолу, а когато приготовленията за адското дело свършат, лично дава заповед за оттегляне с плътния си, заразителен глас и си тръгва последен; веднъж щом изригне раздиращият небесата гръм от каменната си гробница и разтърси близки и далечни хълмове и равнини, пръв надава триумфалния вик „Ура!“, който полека-лека се извисява над заглъхващия в тътнещо ехо грохот на земетръса. Но когато привечер всичко това свърши, когато работниците се оттеглят от сцената на усилния дневен труд, когато архитекти, майстори зидари и дърводелци съберат своите метри, ъгълници, триони и всевъзможни инструменти и си тръгнат, тогава някой наблюдател, да се е забавил по до късно, би забелязал достолепната му осанка, свита самотно на стълбите на неродена още зала. Наоколо е тихо, пусто, самотно. Бездвижно като Тадмор в пустинята, безмълвно като Тир в забравеното море3. Глъхнат чук, длето, топор. Гръмовният взрив е забравен, виковете на тружениците са заспали, отекващите им стъпки са отзвучели, лекият ветрец довява смълчания здрач и тихия ромон на стария населен град, надолу от небесата, нагоре от земята, през застиналата в покой околност. В този час фигурата на Заморна изпъква — единствен жител на тепърва никнещия град, — може би скръстил ръце на гърдите си; очите му втренчени със смесица от умисленост и зоркост (но не и тъга) в жълтата прерия, която се простира на изток отпреде му и не среща прегради, освен златния хоризонт; челото на младостта и красотата, увенчано с облак от строгост, както мрачният небосвод схлупва белите мраморни стени на палата; свежите алени устни плътно притиснати, кротко бездвижни, сякаш сковани с печата на вечно безмълвие, и нищо не издава дълбоко чувство, всъщност каквото и да било чувство, освен всепоглъщащата умисленост и цветът на страните, които от време на време, съвсем нарядко, губи топлия си румен блясък и отстъпва пред покрусена, безцветна бледост. В такива мигове проличава, че червей човърка сърцето му, че болка, по-сурова от обичайната, всмуква обратно кръвта в нейния извор. Не след дълго чистото, изразително сияние отново плъзва по пребледнялата кожа, херцогът леко се размърдва, впива взор още по-втренчено в неясния изток или може би го оставя да се плъзне към обраслите в тръстики брегове на Калабар4, и става ясно, че духът му, поне за кратко, е надвил вътрешния мъчител и че планове за военни действия или политически кроежи отново са заставени да надмогнат бащиното безпокойство, чиито пристъпи го разтърсват тъй мъчително.



Седеше така една вечер, когато над тихия площад отекнаха стъпки и изсред издължените сенки на околните здания изникна Юджин Роузиър.

— Ха! — изненада се господарят му и стана да го посрещне. — Ха, Юджин! Дойдоха ли вече?

— Да, милорд, снощи в десет часа. Бяха само три карети: госпожица Лори и господин Сидни, погребалната кола с тленните останки и кабриолетът на погребалния агент.

— Достатъчно, Юджин! Но къде са Ърнест и Емили, и… разбираш ме, драги… и останалите. Натърти на думите.

Юджин се поклони.

— Вероятно ще ги последват утре, милорд. Негова светлост излезе да ги посрещне чак при Фрий Таун.

— Негова светлост ли! Какво! Значи херцогът е бил тук?

— Да, милорд, беше тук четири седмици, но не се отби в Уелзли Хаус.

— Чудно как не съм го видял.

— Страхуваше се от стълкновение; ангрийският път е тъй оживен.

Заморна сведе поглед и строго положи длан върху рамото на Роузиър.

— Значи ти казваш — повтори глухо, — че е във Вердополис от четири седмици. Финик нащрек ли е?

— Да, милорд, дебне като рис, и аз също, но досега не е имало повод. Той се движи предпазливо.

— Добре — изправи се херцогът. — Доволен съм, защото предполагам, че мога да разчитам на теб; най-малкото, ако и за миг си помисля друго… — И той впи ужасяващо проницателния си поглед в пажа, който го издържа геройски.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Карл Брюллов
Карл Брюллов

Карл Павлович Брюллов (1799–1852) родился 12 декабря по старому стилю в Санкт-Петербурге, в семье академика, резчика по дереву и гравёра французского происхождения Павла Ивановича Брюлло. С десяти лет Карл занимался живописью в Академии художеств в Петербурге, был учеником известного мастера исторического полотна Андрея Ивановича Иванова. Блестящий студент, Брюллов получил золотую медаль по классу исторической живописи. К 1820 году относится его первая известная работа «Нарцисс», удостоенная в разные годы нескольких серебряных и золотых медалей Академии художеств. А свое главное творение — картину «Последний день Помпеи» — Карл писал более шести лет. Картина была заказана художнику известнейшим меценатом того времени Анатолием Николаевичем Демидовым и впоследствии подарена им императору Николаю Павловичу.Член Миланской и Пармской академий, Академии Святого Луки в Риме, профессор Петербургской и Флорентийской академий художеств, почетный вольный сообщник Парижской академии искусств, Карл Павлович Брюллов вошел в анналы отечественной и мировой культуры как яркий представитель исторической и портретной живописи.

Галина Константиновна Леонтьева , Юлия Игоревна Андреева

Биографии и Мемуары / Искусство и Дизайн / Проза / Историческая проза / Прочее / Документальное
Ф. В. Каржавин и его альбом «Виды старого Парижа»
Ф. В. Каржавин и его альбом «Виды старого Парижа»

«Русский парижанин» Федор Васильевич Каржавин (1745–1812), нелегально вывезенный 7-летним ребенком во Францию, и знаменитый зодчий Василий Иванович Баженов (1737/8–1799) познакомились в Париже, куда осенью 1760 года талантливый пенсионер петербургской Академии художеств прибыл для совершенствования своего мастерства. Возникшую между ними дружбу скрепило совместное плавание летом 1765 года на корабле из Гавра в Санкт-Петербург. С 1769 по 1773 год Каржавин служил в должности архитекторского помощника под началом Баженова, возглавлявшего реконструкцию древнего Московского кремля. «Должность ево и знание не в чертежах и не в рисунке, — представлял Баженов своего парижского приятеля в Экспедиции Кремлевского строения, — но, именно, в разсуждениях о математических тягостях, в физике, в переводе с латинского, с французского и еллино-греческого языка авторских сочинений о величавых пропорциях Архитектуры». В этих знаниях крайне нуждалась архитекторская школа, созданная при Модельном доме в Кремле.Альбом «Виды старого Парижа», задуманный Каржавиным как пособие «для изъяснения, откуда произошла красивая Архитектура», много позже стал чем-то вроде дневника наблюдений за событиями в революционном Париже. В книге Галины Космолинской его первую полную публикацию предваряет исследование, в котором автор знакомит читателя с парижской биографией Каржавина, историей создания альбома и анализирует его содержание.Галина Космолинская — историк, старший научный сотрудник ИВИ РАН.

Галина Александровна Космолинская , Галина Космолинская

Искусство и Дизайн / Проза / Современная проза