Прокобата

Напразни останаха покорните грижи на стоте слуги, извънмерните усилия на вещата наука, майчинските грижи на Мина Лори, чиято нежност вдигна някога от смъртния одър бащата, ала не успя да вдигне сина: пустинното усамотение на уединеното като параклис имение, лековитият лъх на здраве, с който го обвяваха вековните гори, благоуханните долини и буйният, скоротечен ручей. И най-сетне, напразно бе пламенното желание, което, додето не бе потушено от отчаянието, непрестанно изпълваше душата на Заморна — онзи, обичта към когото не стига сила на думите да изразят, защото е единствен син на майка си, да живее и разцъфтява, за да му напомня за покойната. Той умря, повален рано, призован, преди да е узнал какъв е светът, над чиято шир зората му изгря тъй велелепно.

Херцогът отпрати лорд Джулиъс надалеч, да не би бащината загриженост, усилвана и угнетявана от очевидната крехкост на цветето, над което бдеше, да се превърне в пречка, нежели насърчение за благополучието му. Зная, че когато гробът погълна Мариан, съзнанието му бе обичано от безпокоен ужас да не би семето на майчината болест да се е пренесло с живота и у детето. Ненавиждаше ярката багревина по бузките му, сияещите му очи, красиво оформените му крайници и прозрачната му бяла кожа, под която се виеха вълноватите линии на вените, и дори артериите му, в най-нежния нюанс на лилавото. Неведнъж съм го чувал да стене и да ругае красотата, която събужда у него само неподправена горчилка, когато оставяше в люлката изящната миниатюра на собствения си величав образ, след като го е съзерцавал няколко кратки мига с мимолетен и, както сам чувстваше, неоснователен възторг.

„Какво ли не бих дал — промърморваше в подобни случаи — синът ми да притежаваше съвсем, съвсем мъничко по-малко от деликатната прелест на майка си. О, презирам сега, с цялата си душа, всеки повей на красотата, който изглежда твърде ефимерен за света на човеците; всяка отсянка на руменината, всяка искрица в погледа, в които прозира твърде много от божественото и твърде малко от човешкото; та дори всяка извивка на гласа, чиято сладост пронизва сърцето с неочакван трепет, буди у мен сега не възторг, а непоносима болка.“

Когато от Грасмиър се получи първото известие, че анчарът на туберкулозата е пуснал първите си филизи, той възкликна (бях в стаята, разбира се, без негово знание, докато внимателно го изчиташе): „Знаех си, че така ще стане! Почти се радвам, че ужасът на напрегнатото очакване отмина! Излишно е да се залъгвам с напразни надежди, пред мен се простира празен и чист пътят на яснотата. Ще изкара още няколко месеца, може би седмици. Да, и Флорънс издъхна само за петдесет дни. А сетне го очаква вечен покой в онази проклета гробница. И все пак ми се иска всичко да бе свършило, болест, смърт, опело всичко! Тогава може би ще бъда доволен, макар не и радостен, но дотогава…“ И той се хвърли на стола си край писалището, отривисто откъсна лист хартия и мълниеносно нахвърля следните редове: