Прокобата

— Казвам истината, милорд — отвърна, — понеже зная, че лъжата, особено по този повод, рано или късно ще ми довлече среща с огнени езици и оловни хапове. Пък и обстоятелствата свидетелстват в моя полза. Той не смее да се възползва и от най-незначителния повод, дори да му се иска, понеже знае колко безпощадно ще отвърне ваша светлост. — Накрая Роузиър леко се подсмихна и в неизразимо палавите му очи припламна дяволитост.

— Тихо! — изрече Заморна с глас, тъй дълбок, сякаш сподавен гръм. — Как смееш да се шегуваш с мен, драги? Нямам желание да отвръщам. Да отвръщам! Не, ако изобщо ми даде повод да отвръщам, всичко ще свърши. Тогава в тази игра, която играем от толкова време, ще имат сила само две карти — неговият и моят живот. Кога и как ли ще свърши тя? Ще ми се някой вече да прибере залога, независимо кой.

— Онзи, който пръв хвърли карта — промърмори трети глас, дълбок като на Заморна, но наместо плътните съзвучия, отекващи във всяка отронена от устните на херцога дума, в него чегъртаха остри дисонанси, които дразнеха слуха.

Заморна, изглежда, никак не се изненада от неочакваното прекъсване. Отговори кротко, без да се извръща.

— Да, тъй ще е най-добре за делото. Но покажи се де, стари приятелю. Познавам гласа ти, нека видим и лицето ти. Не се плаши, няма кой да ни притесни, освен някой прилеп или нощна чапла.

— Вече не са останали много, както чувам, сред тръстиките на Калабар — отвърна гласът и иззад огромна купчина хоросан се подаде тъмна фигура, която се изправи пред Заморна.

— Съвсем малко са — гласеше отговорът. — Чук, лизгар и брадва прокънтяха тъй гръмко предупреждение към някогашните обитатели на тази равнина и на обраслите с тръстики брегове, че едва ли оттук до хоризонта е останало и едно крило да се размахва.

— Чук и лизгар прокънтяха предупреждение другиму — отвърна непознатият. — Във Вердополис копаят гроб.

— Отварят вратите на гробница — уточни херцогът. — Как свети фенерът в онова мрачно подземие, и как се спогажда ключът с ръждивия си тъмничар?

— Фенерът свети храбро — отговори другият — и хвърля отблясъци върху златните плочи на три кралски ковчега. Нима няма място за четвърти? Ключът се превърта, сякаш подземната влага е смазала, вместо да скове ключалката, а утре вечер гробът ще се отвори тъй безшумно, сякаш не мъртвите, а болните почиват зад решетките му. Но, Заморна, къде ще положиш детето?

— Върху гърдите на майка му — отговори херцогът с безжалостно сподавен тон.

— Тъй, и там трябва ти да го положиш. Тя ще се преобърне в ковчега, ако друг изпълни тази задача, херцоже. Ще има ли опечалени на погребението?

— Малцина, струва ми се. Оскъдни са сълзите за покойник на шест месеца.

— Толкоз по-добре. Позволи ми да пресметна броя на възможните присъстващи.

— Приключих с тази тема! — възкликна Заморна с внезапно избликнала пламенност, която досега бе потискал, от уважение или по някоя друга причина.

— Аз пък ще я приключа когато пожелая — отвърна събеседникът му. — Млади ми господарю, ти несъмнено ще видиш съпругата си по повод посещението си в обиталището й; от нея ще те делят само тънка дъска от кедър и кадифено покривало. Повдигни ги, и ще видиш там да лежи лейди Флорънс, гордостта на Запада, с всичките си прелести. Е, не съвсем, позавехнала и позалиняла, вярно, ала ако погледът е угаснал, а страните са станали прах и пепел, и чертите й са завинаги заличени, нима това има значение за любящия й съпруг? Той е тъй предан, надали ще я заобича по-малко заради леката развала на красотата, смятал някога за ненадмината.

В отговор на този сарказъм от устата на херцога се изтръгна приглушена, но ужасна ругатня. Тя бе посрещната от глухия, нисък смях на непознатия, който продължи:

— Действително, монарше, ще остана удивен, ако пропуснеш да говориш с нея лично. Тя не се посвени от теб, когато полагаше първородния ти син в ръцете ти, защо тогава ти ще се дърпаш от нея, когато е дошло ред да й върнеш любезната услуга? О, тя ще погледне тъжно своя Артър и ще простене негласно, когато той си отиде, както онази нощ, когато напусна Залата на гладиатора. Ти я чу тогава, но не я пожали, и тя седна мълчаливо да срещне съдбата си, да изтегли каквото има да тегли.

Възцари се мълчание. Заморна се беше облегнал на един каменен блок. Светликът на пълната жълта луна, увиснала високо във ведрия небосклон, падаше право върху него и открояваше лицето му, пребледняло сякаш зачаршафен призрак. То бе съвсем безкръвно, скупчените на челото и слепоочията гъсти тъмни къдри зловещо контрастираха със свръхестествената бледност, която засенчваха. Очите му бяха леко извърнати нагоре, и съвсем не ги премрежваха сълзи, ами хвърляха предизвикателни огнени искри. Инак стойката му бе съвсем спокойна; наглед сякаш съумяваше да овладее смъртоносната огнена ярост, която го изпълваше, издаваха го само онези прозирни места, през които потушеният пламък буйно припламваше.

— Свърши ли? — попита, след известно мълчание.