Прокобата

— Ах, доктор Алфорд, странни неща се случват. Кой би помислил, че Заморна — богоподобният Заморна, идол на мен и целия ни пол — ще умре от ръката на една от поклонничките си, върховната жрица, тъй да се каже. Как би могла жена да го нарани, след като е тъй красив, тъй щедър, а понякога и тъй мил. Ала е истина, че аз, неговата съпруга, се оказах негова Атропа. Но не си мислете, сър, че буквално съм оцапала ръцете си с кръв, или, като една Месалина, съм му дала отрова. Не, би било твърде злоумишлено; да бях го сторила, бих била демон, нежели жена. Впрочем, сър, не си мислете, че смъртна би вкоравила сърцето си с ревност — да, именно ревност, не зная друго чувство, което тъй да вкаменява сърцето — дотам, та да може, без да трепне, без да се уплаши и разкае, винаги да пази в съзнанието си образа на своята съперница, може би някоя красавица, твърде подобна на обезглавената кралица шотландска, тъй ярък, та да може, така настроена, да иде при Заморна с любов в очите и страст и безумство в сърцето, да сложи в ръката му отровна чаша като на Сократ, спокойно да го гледа как ще отпие от нея, но първо ще й се усмихне, да види как усмивката му угасва, веднъж завинаги, и да слуша нежния му като музика глас, нежен като ей това, сър — тук дръпна струните на стоящата недалеч арфа и в стаята отекна единствен акорд от най-дълбока и съвършена мелодия, — и докато този глас секва… но аз, доктор Алфорд, ви описвам ситуация, която изобщо не се е случвала. Не бива да мислите, че съм сторила това, само си го мислех.

Един следобед в Дуро Вила, или по-скоро една вечер, като се връщах оттам на лунна светлина, звездите се оглеждат в река Нигер, и нали знаете, сър, всичко е тъй мирно и безметежно, както аз сигурно съм изглеждала, защото съм наследила от баща си умението да изглеждам външно много спокойна, когато вътрешно кипя, та в този миг в главата ми изплува сън. Преследва ме по целия път през долината, та да може ръката ми, укрепена от мисълта, от съответното съзерцание върху красотата на Мария Шотландска и предаността на очарователните й миниатюрни копия, да добие нужната увереност, та да насочи кинжала към сърцето на всемогъщия или да поднесе отровна чаша към устните му. Но като се прибрах у дома, бе ми казано, че всичко е вече сторено; че несъзнателно съм сбъднала собствените си намерения, когато най-малко съм очаквала. И сетне, сър, изпитах нещо, което съм убедена, че никога няма да изпитате и което смятам, че почти преобърна ума ми, съществува огромна разлика между намерението и изпълнението му.

Докато говореше така, не се помъчих да я спра. Бе разстроена от някакво обстоятелство, очевидно ревност, до степен на пълно умопомрачение. Ала нима е възможно чувството, възпалило въображението й, да почива върху факти… възможно ли е тя, в пристъп на отчаяние… но не, това е невъзможно. Ала все пак е дъщеря на Нортангърланд, а херцогът е известен с необуздания си, неустойчив нрав. Може би под цялата тази кротка, ласкава външност има тъй много страст, колкото е запряна в пламтящите вени на високомерната й мащеха, а ако това е така… ала не посмях да проследя това предположение докрай. С изключително спокоен тон и маниер й предложих да ме придружи в покоите на своя повелител, надявайки се чрез внимателно наблюдение на поведението й в негово присъствие да добия допълнителни уясняващи впечатления.

— Ще дойда, докторе — бързо скочи да отвори вратата, преди да успея да я преваря. С бърза, неспокойна стъпка прекоси коридора преди мен.

Изкачихме се заедно по застлано с разкошни рогозки стълбище; минахме през редица галерии с дебели килими и влязохме в голям вестибюл, където ни посрещна тъмнолик младеж на петнайсетина години с чуждоземен вид, въгленовочерни очи и коси, и много красиви, макар и възслаби черти.

— Юджин, Юджин — възкликна господарката, — как е господарят ти? Защо не си при него?

— Нареди ми да изляза, госпожо, на Финик също. От половин час при него няма жива душа.

Херцогинята продължи, без да изрече нито дума. Отвори тихо вътрешната врата, после поспря и с едва доловим шепот ми нареди:

— Вие влезте пръв, сър, аз не смея да се доближа по-далеч от креватната табла. Той мрази да ме вижда.

Подчиних се. В просторната, внушителна спалня бе съвсем тихо, прозорците бяха затъмнени с дълги, надиплени завеси от червено кадифе, които, в светлината на проникващото отвън утринно слънце, изглеждаха необикновено ярки и разкошни; същите завеси закриваха и кралското ложе, всичките с богати драперии, а обточените им със златни ресни и пискюли ръбове се влачеха по пода. Останалата мебелировка тънеше в плътни сенки, само тук-там мраморни поставки със сребърни лампи проблясваха, чисти като сняг, в пищната здрачевина, с която бяха обгърнати. Несъмнено, рекох си, ако има нещо, което би могло да отклони стрелата на смъртта, ето това е то. Доближих се до леглото, настаних се в поставеното наблизо кресло и разтворих балдахина.