Прокобата

Цялата постеля — великолепната завивка, фините батистени чаршафи, всичко — бе потънала в безпорядък. Насред тях, проснат по гръб и неспокойно заровил лице в огромната възглавница от бяло кадифе, лежеше благородният ми пациент. Бе заспал, дишаше тежко, плътно стиснал зъби, устните му пораздалечени, ноздрите му яростно се разширяваха и свиваха, като дишаше, челото му мрачно навъсено, страните му покрити с гъста нервна руменина, а пищните му, но разбъркани къдрици бяха разпилени по слепоочията и челото му. Отначало се подвоумих дали да го будя, но херцогинята забеляза колебанието ми и дръзна да се доближи. Дълго го съзерцава, сетне се приведе над него със стон на любов и непоносима болка, сключи ръце около врата му и със страстна нежност зацелува страните и устните му. Той мигом се събуди. Всъщност очите му тъй внезапно се разтвориха, че се запитах дали действително е спял.

— Бяла вещице — взря се настойчиво в съпругата си и леко я отстрани от себе си, — какво искаш от мен сега? О, разбирам, да се предам в ръцете на доктора! Е, Алфорд, Смъртта изпълва тази стая. Мислиш, че твоите церове и илачи са достатъчно силни, за да я пропъдят ли? Отвори прозореца, драги. Умирам от задух и вътрешна горещина! За Бога, дръпни тези проклети тъмни завеси! Вдигни прозореца високо, високо нагоре, за да видя слънцето! Да вдишам въздуха!

Изпълних желанието му. В стаята веднага се прокрадна нежен ветрец.

— Ето на — рече херцогът, — целувката на Нигер. Разлюлява храстите навън, и плъзгайки се край палата ми, изпраща ми този росен привет в знак на признателност. Как ми се ще диханието му да бе по-бурно и студено. Тътнеща фъртуна, ревнала по снежните склонове на Елимбос — как бих я посрещнал с радост сега, като блясъка на славата. Хенриета Уелзли, моя бяла вещице, лицемерен ангел мой! По-добре буря, отколкото твоите целувки! Велики гении! Устните на моята дама изгарят като огън!

Тя ми отправи поглед, изпълнен с безмълвно отчаяние, който той улови.

— Стани, Алфорд — разпореди, — направи място на кралицата да се доближи. Имам да й казвам много неща, защо да не ги чуе сега.

Подчиних му се; тя зае мястото ми.

— Розо на света! — продължи. — Отдавна цъфтиш под завета на палмовото дърво, ала брадва посече корените му и скоро клонът, дето те закриля, ще повехне. Нима не е героично ти, цвете, да повехнеш ведно с твоя пазител? Да не пиеш нощната роса, да не се поклащаш на нежния утринен бриз, да не разтваряш листица към светлика по пладне, скоро и ти ще полинееш като мен. Да, моята огнедишаща булка и коронованият й любовник ще изкреят в пепел в същата тази земя! А какво ще кажеш да те изгорят с мен? Може би така е по-добре. Като умра, нека издигнат клада на брега на Калабар и тържествено ме положат върху нея. Аз ще лежа върху трупите. Тогава ти, Мери, ще се покачиш, ще вземеш главата ми в скута си и ще обсипеш хладните ми, безкръвни устни с жарките си целувки — няма да има нужда от факли, от само себе си ще се обгърнем в огнени езици, тъй буйни, че когато гражданите на Вердополис погледнат през прозорците си, източния хоризонт ще огрява не заревото на изгряващото, а на залязващото слънце. Ха! Кралице на Ангрия, как ти се харесва това?

— Готова съм да посрещна всяка смърт с теб, Ейдриън — гласеше преданият, любящ отговор.

— Нима, свидно мое цвете Пърси? Не, спомни си, помисли си… По-добре да започнеш живота на чисто. Веднъж премахнала спънката, намери си нов партньор. Пелъм15, добре знаеш, още верен ергенува; нему дай красивата си ръка. Толкоз по-ценно ще е да я приеме сега, след като вече е била единена с тази на монарх. Нека увенчае с втори сватбен венец челото, което аз увенчах с диадема. Нему отдай правата, които принадлежаха на мен; бъди блага, покорна и хрисима; и гледай добре, Мери, внимавай да не кръшка. Тогава несъмнено ще бъдеш щастлива. Щастлива ли казах? Ха! Само че, Мери, винаги сянка ще помрачава радостта ти, винаги нещо ще замъглява погледа ти; в деня ти винаги ще има петънце, което ни мястото, ни времето, ни сезонът ще изтрият. Аз, от гроба си, ще те преследвам, нощем, утрин и по пладне. Ще идвам, без шум и без звук, все един и същ, вечно неизменен. Без да мисля за пламъка, ще заставам до теб, бездвижен и тих, с непомрачено от мъка и скръб лице. В залата, будоара, в претъпкания салон погледът ми винаги ще те следва. Ще те сподирям чак до смъртния ти час и когато колелото на съществованието се завърта за последен път, ще се наведа над теб и ще изпия последните капки живот от устните, които ме оклеветиха.