Прокобата

— Кой ще бъде регент? — равнодушно продължи Нортангърланд. — Казвайте бързо, кралю. Ако умрете и не оставите завет, тежко на Ангрия. Нека екнат печални вопли край всяко огнище, във всеки дом. Мечът на войната е изваден от ножницата и острието му ще прониже мнозина преди още Ейдриън да е изстинал в гроба си.

— Ах вие, лош, коравосърдечен човек! — възмутено възкликна херцог Фидена. — Бива ли да държите такъв език пред смъртен одър, пред смъртния одър на зет си, на краля, на Заморна? Не желая повече да го слушам, милорд! Той ще издъхне в мир! Артър, скъпи Артър, напуснете този свят и идете в друг, по-добър. Милостиви Боже! Вярвам, че оттук насетне щастлива светлина ще огрява пътя ви.

— Джон — отвърна принцът, — няма светлина. Само реката на смъртта се плиска пред мен, а водите й са черни като катран, но аз мога да я прекося без ужас, без трепет. Пладне ли е?

— Остават пет минути — отвърна с необичайно остър и синкав глас единият от нотариусите на масата.

Внезапно херцогът се изправи в леглото си. Ефектът от това действие бе сякаш рипва съживен труп.

— Проклятие! — възкликна със страшна сила. — Там ли си? Чувствам, че мога още да живея! Ще ти се опълча и накрая ще те надвия! Ела да се преборим сега и да видим кой ще победи! Остават още пет минути. Мислех, че времето отдавна е изтекло. Кураж! Надежда, Заморна! Още блещука искрица! Тя не ще, тя няма да дръзне да ме предаде. — Нотариусът отвърна с кух смях.

— Чувам звук — продължи херцогът, привеждайки глава. — Някъде далеч, бърз и лек. Това е нейната стъпка, нейната вълшебна, омайна стъпка. Трепери, подлецо! Моят защитник иде най-сетне!

— Бавят се колелата на каретата й! — каза нотариусът и се доближи до прозореца. — Гледам през решетката, вятърът не развява женски поли. Но стрелката на „Свети Августин“ сочи гибелния час. Вече из цял Вердополис е плъзнал слухът за заника на героя й.

Замълча. В този миг всеки, който бе изострил слух, долови стъпки. Вратата на спалнята потрепери; сякаш се разцепи, тъй стремително бе разтворена. В стаята връхлетя жена. Движенията й бяха бързи, почти безшумни, като мълния. Всички инстинктивно се отдръпнахме. Тя се отпусна на колене и скри лице в дланта, която Заморна протегна към нея.

— Откупен — бе единствената дума, която отрониха разтворените й устни. В този миг камбаните в града удариха пладне. Като заглъхна и дванайсетият удар, тя се изправи, извърна се и ни измери с пламенния, пронизителен поглед на красивите си черни очи.

— Господа — заяви, заруменяла, донякъде от вълнение, донякъде, сякаш, от гняв, — надявам се, не смятате да оставате повече тук. Вече няма нужда да се назовават наследници. Заморна няма да умре и тази стая напразно е затъмнена.

Обиколи всички прозорци, бързо отмести щорите и завесите, с които бяха затулени, отвори капаците, изгаси свещите, нареди на втория нотариус — другият, незнайно как, се бе измъкнал — да си върви с отривист тон, на който той побърза да се подчини, после отново ни изгледа нетърпеливо.

— Всичко това изисква обяснение, млада жено — заяви граф Нортангърланд.

— Така е, милорд — отвърна тя и се поклони много почтително, — но може би ще разрешите обяснението да се отложи, докато господарят ми реши дали то ще бъде предоставено или не.

— Мина — рече херцог Уелингтън. Тя се стресна от думите му и страните й бързо се покриха с руменина; тутакси подви коляно пред него и отпусна чело на другото.

— Какво те води тук, малката ми? — попита херцогът с най-благия си тон.

— Милорд — отговори тя, — ако присъствието ми е нежелано, ще се оттегля, но тази сутрин Финик ми донесе, че то може да е от полза за… за… за сина на покойната ми господарка. А нима смеех да бездействам, когато той ми нарежда да действам?

— Боя се, че не — каза негова светлост. Но ти си добро момиче и тазсутрешната работа притури нов дълг към онези, които той вече има към теб. Ще ти го изплати като предишните.

Госпожица Лори се сви, сякаш стъпкана на земята. Челото й увисна тъй ниско, че въгленовочерните й къдрици се разпиляха по килима.

— Продължавай да му служиш, Мина — продължи херцогът, — и прекарай живота си в египетско робство. Виждам, че цялата си окована във вериги.

— Тъй е — гордо се изправи девойката, — и ничия ръка, освен тази на Смъртта, не ще ги разкъса. Родена съм негова робиня и такава ще си остана.

Господа медиците, които междувременно преглеждаха Заморна, заявиха, че е настъпила удивителна, чудодейна промяна към добро. Нещо като топлина се бе предало на кръвта му и тя пак циркулираше свободно. Отново напипваха пулса му; сърцето бе възобновило дейността си и оловносинкавата сянка бе изчезнала от лицето му.