Прокобата

Херцогът, разбира се, вдигна глава. Изгледа своята дама доста особено. Алената устна бе прехапана, сякаш да потуши развеселената усмивка, която играеше в ъглите й; веждите бяха извити. Блясъкът в очите бе дяволит, изпитателен, доста насмешлив, но все пак мил; пропъждаше страха, но и не поощряваше онази разточителна щедрост, с която Мери бе готова да го поздрави. Тя остана смълчана, поруменяла, смутена.

— Скъпи мой Артър — смотолеви най-сетне, — защо ме държиш на разстояние? Защо си тъй хладен и странен? Как ми се ще да знаех причината! Явно трябва да посветя живота си на денонощни усилия да си спечеля поне малко по-топло отношение.

— Не ти се сърдя, Мери — отвърна Заморна, — не и аз. Впрочем тъкмо напротив. Обичам те много, но какво те доведе, малка вещице такава, онази вечер в Дуро Вила?

— Да ти призная право, Артър, любопитството. Исках да видя дали госпожица Лори е тъй хубава и Фиц-Артър тъй прилича на теб, както се говори.

— Е, Мери — взе той ръката й, — и какво смяташ? Хубаво ли е момичето? Недей ревнува сега. Тържествено ти се заклевам, че в целия си живот не съм й казал повече от три думи на кръст, при това най-тривиални. Тя е в други ръце, не моите, уверявам те, и ако се доближа до нея, колкото до теб сега, ще се вдигне такава врява, че Кулата на всички нации ще се разклати до основи. Тъй че говори свободно, хубава ли я намираш?

— Много — въздъхна клетата Мери. — А Ърнест и малката Емили много, много ти приличат.

Херцогът се разсмя.

— Да, тъй е. Не може да се отрече. Но усмихни се, Мери, може да дойде миг, когато тази прилика да не те натъжава.

Херцогинята поклати глава. По красивите й бледи страни се търкулнаха сълзи. Окуражена обаче от държанието му — ако не любовно, то поне мило и дружелюбно, — тя дръзна да приплъзне ръката си, която той държеше само за пръстите, по към дланта му. В този миг на лицето му трепна изражение, каквото за пръв път долавяше у господаря си. Бе тъй странно, тъй неописуемо, палава смесица от чувства, които, в мимолетния миг на съществуването си, сякаш почти преобразиха чертите му. В същото време стисна ръката й тъй силно, че пръстените й се врязаха в костта и тя тихо изохка. Вратата мигом се отвори и в стаята влетя тромавата фигура на Финик. Малките му животински очета мятаха искри като фойерверки; той кривеше уста, скачаше и се кълчеше яростно. Херцогът първо се засмя, после го тупна здравата; застана до прозореца, отвори го, скочи навън и се изгуби в шубрака отвън.

— Какво те води насам, Финик? — гневно се обърна Мери към джуджето.

Той падна ничком със скръстени ръце и опря чело о килима пред нозете й.

— Няма да търпя тия пантомими! — продължи тя, забравяйки в яда си, че той не я разбира. Държиш се много безочливо, много непонятно! Не съм си разменила и три думи с господаря си насаме, а ти нахлуваш и прекъсваш разговора ни! Какво значи това? Не мога повече да го търпя! Клето, бедно създание, все едно говоря на статуя! Пусни роклята ми, драги! — Тя издърпа рязко полите си от дългите му, тънки пръсти, скопчени в гънките им, и без да обръща внимание на протяжния му стон, с който сякаш я умоляваше за нещо, безцеремонно напусна салона.

На вратата я пресрещна Юджин Роузиър. Тази среща никак не разсея гнева й. Беше в онова настроение (много необичайно за нея), което намира повод за дразнение във всичко.

— Какво?! Подслушваш сигурно, да провериш дали не нарушавам границите на доброто възпитание! Ама че странно положение! Не го разбирам и повече няма да го търпя! Обясни ми, драги, по заповед на господаря ли ме следите тъй изкъсо, ти и онзи недоразвит нещастник?

— Господарят, мадам — отвърна Юджин изненадан, — не ми е давал други заповеди, освен че иска да знае успели ли сте да прочетете бележката му.

— Да прочета бележката ли? Да, уважаеми, и се подчиних на указанията в нея. Но по-добре да бях останала в покоите си, той бездруго не желае да говори с мен.

Юджин набърчи устни, сякаш да подсвирне. Но като че ли уважението към господарката му го възпря.

— Госпожо, херцогът иска да узнае причината, поради която не го посетихте в гардеробната, накъсо, това е.

— Търпението ми почва да се изчерпва! — сопна се херцогинята. — Посетих го; преди минута беше в салона и поведението му с нищо не покачваше да е искал да ме види, камо ли да ме е очаквал.

Отначало пажът се умисли. Сякаш се озадачи, но скоро премигна и на устните му грейна красноречива дяволита усмивка, която издаваше, че е открил разрешението на загадката.

— О, госпожо — продължи, — негова светлост изпада понякога в странни настроения, но ако просто се качите горе, залагам кралската си ливрея срещу боклучарско сетре, ще ви посрещне в съвсем различно настроение.

Докато Роузиър говореше, откъм салона долетя покашляне, досущ като на херцога.

— Върна се — каза Мери, — ще се осмеля да опитам отново.