Прокобата

Тъкмо да отвори вратата, когато Юджин, с дързост, каквато никога не си бе позволявал да демонстрира, хладнокръвно отмести ръката й от дръжката, застана между нея и затворената врата и продължи да упорства с лице, чиято смелост открито казваше: „Няма да влезете повече тук, ако зависи от мен“.

Тя отстъпи, потресена от наглостта му. Но преди да е изрекла и дума, екна писъкът на Финик, после смехът, добре познатото „Ха! Ха!“ на Заморна, сетне също тъй познат глас възкликна:

— Мери, пребори се с всички препятствия. Тук съм, заповядвам ти да дойдеш при мен.

Тя се хвърли отново към вратата и сграбчи дръжката.

— Госпожо рече Роузиър, — на колене ви умолявам да ме изслушате само за миг, — но не, тя остана глуха за протестите му. Тогава той захвърли маската на молби и кротост, доби обичайния си решителен вид, изпъна мускулестите си рамене, хвана двете й ръце и заяви:

— А сега, милейди, ще се качите ли горе? Ако кажете да, ще падна на колене и ще ви поискам прошка за стореното дотук. Ако ли не, ще трябва, наистина ще трябва да приложа още сила. Да ви докосна с пръст, струва колкото живота ми, но да ви позволя втора среща днес, това далеч надхвърля тази цена. Херцогът може и да ме намушка, задето съм ви попречил, но ако не ви попреча, със сигурност ще ми пръсне мозъка.

С разтреперани устни, смъртно бледи страни и убийствен блясък в очите херцогинята се отскубна от него и се отдалечи. В този миг бе точно копие на баща си. В горчивината и презрението на погледа, който хвърли на самонадеяния паж, се четеше истинска неприязън.

— Mon Dieu! — възкликна той, когато гордо прошумоля с полите си покрай него. C’en est fait de moi17; никога няма да ми прости, ето какво става, когато прекалено се стараеш. Иска ми да я оставя да се срещне с херцога и сами да се оправят! Но като се размисля после — той е такъв пакостник. Защо я повика? Parbleu18, стана съвсем неуправляема. Но вече си тръгна, трябва да побързам да я изпреваря с обяснението.

След тези думи прекоси с два скока коридора и хукна нагоре по стълбите с привичната си пъргавина.

Мери се оттегли в покоите си. Седна, отпусна бледото си чело на още по-бледите си ръце и половин час остана напълно неподвижна. Най-сетне някой тихо почука. Тя не отговори, но вратата се отвори и в стаята решително влезе висока дама, облечена в шумоляща черна коприна. Херцогинята вдигна глава.

— Темпъл, защо ме безпокоиш по този начин? Нямам ли право на усамотение дори в покоите си?

— Мила госпожо рече матроната, ядосали сте се, виждам, инак нямаше да ми се сърдите, задето ида при вас със заповед от господаря да го посетите в гардеробната.

— Пак тази гардеробна! — възкликна херцогинята. — Докога ще ми повтаряте тази дума? Вече казах, че той не е в гардеробната и се питам, Темпъл, как така ми носиш послания, които не са ти възложени. Той не иска да ме види! — И тук глезеното дете взе връх. Младата херцогиня избухна в сълзи. Хълцайки и ридаейки, повтори два-три пъти: — Няма да ида! Не е пращал да ме викат! Той ме мрази.

— Милейди, милейди — продължи Темпъл с тревога в гласа, — за Бога, не изпитвайте търпението му повече. Още не ви се е ядосал, но изпитвам ужас, когато устните му застинат в онова невъзмутимо изражение. Моля ви, мадам, хванете ме за ръка, понеже сте много разстроена, и нека да идем заедно, преди да е станало твърде късно.

— Добре, добре, Темпъл — омекна Мери, която не можеше дълго да се гневи на слугите си — настроение, тъй непривично за жизнерадостния й, отстъпчив нрав. — Може скоро да ида, ако ме оставиш сама. Но той не ме иска, а онова противно джудже Финик и нахалният Юджин пак ще ни прекъсват, и той ще ги остави да ме обиждат както си щат. Не, Темпъл, няма да отида! Няма да отида!

— Не-е, драга госпожо, помислете пак. Ако се върна с това послание, просто ще каже: „Добре, Темпъл, предай на госпожата моите уважения, съжалявам, че я обезпокоих“, и после ще седне в кабинета с изражението като онова на бюста му в бюфета ви, и ще минат много дни, докато пак пожелае да ви види.

Херцогинята не отвърна на тези доводи, но най-сетне бавно се изправи, и като продължи да хлипа, с явно нежелание се остави в ръцете на добрата икономка, която уважително, но топло подкрепяйки и утешавайки благородната си господарка, я поведе от стая в стая към покоите на херцога. Вездесъщият Заморна бе тъй несъмнено тук, както и в салона, но със съвсем различно настроение и съвсем друг външен вид. Изпита и изнурена бе високата му снага, приведена над маса с книги край огнището. Главата му с буйните къдрици бе отпусната върху печално изтънялата ръка; челото му бе излиняло, бледо от болестта, страните — сухи и хлътнали, а живите му, изпъкнали очи озаряваха с равнодушна светлина учената страница, върху която почиваха. Над камината висеше портрет на херцогиня Уелингтън — как приличаше на майката славният син!