Прокобата

Долината на Вердополис! Това звучи сладостно, и в същото време пламенно. Плисканата от величествените вълни на Нил египетска долина, обсипаната с рози долина на Персия, и двете стаили в могъщата си гръд внушителни, прелестни, изящни картини, ала може ли Кайро да се сравнява с Кралицата на нациите? Могат ли Кандахар и Исфахан21 да се мерят с емпориона на света? Не, драги читателю. От това предисловие ще си помислиш, че сега ще нарисувам панорама на нашата долина в цялото й великолепие и изобилие; ще разкажа как широките, светли талази на Нигер мият брегове, които свеждат взор в достолепно мълчание към собствения си, осеян с дървета злак, и стръмно се изкачват в безбрежните дълбини на небеса като океани; които са опасани от плодородни земи, прорязани от накъдрени речни вълни, забулени в чезнеща пяна, чиста и мимолетна като снежни наноси. Ако от туй се боиш, бъди спокоен. Просто те каня да слезеш с мен от дилижанса в шест часа сутринта, чиито колела трополят на север по пътя, тъкмо тъй гладък, тъкмо тъй равен като морски плаж. Подвикни на коларя да спре там, дето от главния път се отклонява приятно, сенчесто пътче. Отивам на закуска в Дуро Вила и избирам наместо да вляза през грамадната гранитна порта, която гордо отваря проход в огромната, непревземаема ограда на парка, като пътувам още три километра по пътя, извиващ през горички, ливади, алеи с дървета и открити паркове, стигайки чак до самата вила — та избирам, рекох, наместо да следвам него, да пресека напряко през едни хубави поля, които зная, дето ще ме отведе тази опасана с дървета пътека.

Като стигнах втората нива, настаних се върху един зид, заслонен под кичестите корони на два горди бука. Беше много приятно — ранна утрин, въздухът хладен и свеж, тревата росна и зелена, цветята пръскат най-сладостния си аромат. Покрай пасищата ромонеше малък ручей, а плетът бе обточен с иглики, киселец с тучни листа и бледи цветчета, диви зюмбюли, секирчета и здравец, едва-що напъпили в свенливата си прелест. Цареше замайваща тишина, що се отнася до глъчния глас на човека, инак във върхарите пееха косове, във висините пееха чучулиги, а откъм Гърнингтън Хол в далечината — там се въдеха много врани — долиташе грак. Този, последният звук, никак не ми звучеше мелодично: придаваше на целия пейзаж някаква уединеност, която чувствах и ми доставяше наслада, но не мога да изразя. Избрах тъкмо това място за почивка, понеже открива великолепен изглед към Дуро Вила. Плетът, под който седях, ограждаше парка в горния му край. Елените не можеха да го прескачат, защото бе засаден много по-високо от пасищата им и образуваше естествена стена с височина два и половина метра. Така облегнат на кичестия клон на бука и разположен върху зида, над който короните се надвесваха като балдахин, можех напълно необезпокоявано да съзерцавам разстилащата се в нозете ми красота. Високи, високи склонове се спускаха стръмно надолу, покрити с тучна зеленина, разнообразявана от големи, могъщи дървета и едва-едва раздвижвана от леките нозе на подскокливи елени, които, разиграни от сладостната свежест и благоухания повей на утрото, се стрелкаха във всички посоки. Към подножието на хълма шумакът се сгъстяваше и образуваше в средата гъста гора, а над едемските й корони се издигаха колоните, верандата и класическите прозорци на красивата гръцка вила, устремена към ранното утринно слънце върху ниското си възвишение с окосена морава и игрища, чийто светъл, деликатен зелен цвят контрастираше с тъмния листак на парка и горите. Едва ли има по-блажена, по-красива, по-райска гледка. Домът не излъчваше духа на красиво, старо семейно имение, а по-скоро приличаше на обител на вкус, изтънченост и царствено достолепие.

Един пейзаж изглежда незавършен, ако е лишен от образи, затова моливът ми, или по-право перото ми, ще обрисува сега един-два подобни оживяващи платното обекта. По обсипания с цветя хълм, на чийто връх седях аз, забелязах бавно да се изкачва красива млада дама. Нямаше боне. Заруменелите страни и гарвановочерните къдрици известиха появата на Мина Лори. В ръцете и бе сгушено малко дете, друго тичаше пред нея — Ърнест Фиц-Артър. И двете бяха без шапки; къдриците им танцуваха на утринния ветрец, а прелестните им херувимски личица сияеха от удоволствие и напрежение. Скоро Ърнест се изкатери на върха. Щом стигна торфената стена, хвърли се под нея.

— Ела, Мина — завика, — бързо, бързо! Оттук виждам целия път през долината, но татко още го няма. Има много хора, много коне и няколко карети, дребни като точици, но аз ще го позная по перото, а сега не го виждам.

Мина скоро стигна до наблюдателния му пост. Седна и тя на тревата и настани малкото създание с очи като на газела край себе си. То опря бузка о гладката й сатенена дреха и я погледна тъй оживено и развълнувано, сякаш заговори.

— Емили иска мама — отбеляза Фиц-Артър. — Но тя защо не излиза в това хубаво утро? Може с Бланш и Хариет да направят дълга разходка в парка, преди татко да се е върнал.