Прокобата

Една дама стана да ни посрещне. Великолепно създание, тя изглеждаше като самия цвят на патрицианската красота с нежната си, но достолепна фигура, благородните си, деликатно заоблени черти, мраморната си шия като на лебед, която малък, отметнат назад рюш разкриваше в пълната й прелест, големите си тъмни, ясносини очи, сплетените си и свити на венец къдрави плитки, чието сияйно изобилие едва ли се подчиняваше на вплетените в тях фини златни верижки, и най-вече с топлата си, подкупваща, обайваща усмивка.

— Мери Стюарт, Мери Стюарт — смотолевих, очарован и слисан. Величайша прилика, ослепително привидение! Но в името на небето, каква е връзката между това видение и Заморна?

— Е, моя католичке Емили — рече той, когато двамата срещнаха устни и сключиха длани, — ето ме, изцяло твой, без тайнства и маски. Всичко свърши. Довечера ще се състоят пълните разкрития и диадемата, която отдавна кръжи над теб, ще се спусне на това красиво, знатно чело.

— Това няма значение за мен — отвърна тя. — Никога не съм жадувала освобождението заради себе си, а само заради теб. И сега, ако ти изпитваш радост от разплитането на възела, радостна съм и аз. Но ела, сигурно си будувал цяла нощ. Ще оставим по-сериозните мисли за довечера, а сега ще закусваме. Хариет, ти ще сервираш. Бланш може да иде при госпожица Лори, виждам, че се задава с Газел. Знаеш ли, повелителю мой, че дадох на малката Емили това ориенталско име? Твоите очи, под нейните вежди, крият такава дивна, ослепителна, източна хубост.

Херцогът се усмихна и се хвърли до Мери Стюарт, която се настани на едно канапе край прозореца.

И както седяха така, аз се промъкнах зад облегалото и прошепнах в ухото на Заморна: „Горката Хенриета“, понеже умът ми предусещаше нещо ужасяващо.

— Горката Хенриета! — повтори той, без ни най-малко да се смути от подмятането — Вярно, щеше да сбърчи малките си веждички, ако ме видеше сега, и да придобие вид, тъй тъжен, тъй скръбен, тъй умолителен, и да вдигне към мен необикновеното си лице, с малкото си носле, сякаш от слонова кост, и властното си, открито чело, обрамчено с огромни златисти къдрици. После лешниковите й очи щяха да заблестят и да се разрази буря от сълзи, тя щеше да грабне дланта ми в нежните си пръсти, да хлипа и да стене, сякаш сърцето й се къса. Но от това не би имало никаква полза, нали, Емили? Мисля, че Финик добре направи, дето веднъж-дваж ни раздели, инак едва ли, въпреки целия си стоицизъм, щях да устоя, макар да ми идеше повече да се разсмея, нежели нещо друго. И тъй, пропъди този облак на ревност, моя кралска лилийо, и отново се усмихни. Твоята усмивка, знаеш това, понеже често съм ти го казвал, е талисманът, който свързва сърцата ни в едно.

— Добре тогава, ето! — усмихна се дамата най-прелестно. — Аз вярвам, че силата й е действителна, а не въображаема, защото, да ти кажа право, почти се страхувам от онова хубавко, странно момиченце, което ми отговаряше тъй надменно и при цялата детска деликатност на външността си доби тъй високомерен, разпален вид. Но я виж, господарю — сепна се, — гостите ти идат по моравата. Това е Едуард, сигурна съм, тъй прилича на сестра си, само дето очите му са сини, а нейните кафяви; виж, дори ръката, която вдига сега към челото си, е наглед също тъй нежна и бяла като нейната. А другият господин ще да е Фидена горд, мрачен, безжалостен принц; да не бях ти жена, щях да падна дотам, че да потръпна от ужас.

— Велики гении! Тихо, — многозначително се изсмя Заморна. — Тази сутрин наистина изглежда изключително добросъвестен и безмерно суров. Хей! Джон, ела насам, и ти, Едуард, отклони праведните си стъпки от правия път в страничната посока на този прозорец.

Вече приближаваха: Едуард — с бързи, нетърпеливи крачки, Джон — по-бавно. Пристъпиха дългия нисък прозорец и се намериха в компанията на Заморна и непознатата дама. Херцогът се възправяше като колос, красив, но несъмнено същински Луцифер от плът и кръв. Нещо необичайно лукаво, тъмно, потайно и безочливо се таеше в погледа му, в извивката на устните му, в цялостния облик на царственото му лице. Фидена го изгледа кротко и спокойно; Едуард — с пламенно нетърпение, което сякаш идеше да покаже, че е готов за схватка при най-малкия повод. Брат ми заговори пръв:

— Е, господа, задължен съм ви, задето изпълнихте желанието ми. Позволете ми да ви представя Емили Инес Уелзли, моя роднина в най-скъпия и съкровен смисъл на тази дума.

— Твоя сестра или съпруга е тя, Артър? — поиска да знае Фидена.

— Разбира се, че съпруга — горчиво се подсмихна Едуард Пърси. — Осигурил си е по една за всеки ден от седмицата, като комплект бръсначи.

— Едуард е прав — поклони се Заморна с присмехулна куртоазия, — тази дама е моя съпруга.

Фидена седна. Оброни чело върху дланта си за миг, но скоро вдигна поглед и изрече едва чуто: