Прокобата

Най-сетне деветият час ме завари в преддверието на замъка Уотърлу. Прекосих входния коридор и се изкачих по стълбите, следвайки кордона лакеи, поставени на равни разстояния по стълбищните площадки и прочие. Влязох в северната гостна. Беше осветена и пълна с хора. Един поглед бе достатъчен, за да се уверя, че компанията е съставена изцяло от членове на нашето и семействата Пърси и Фидена. Изглежда, че примадона на вечерта бе леля ми Сиймор. Тя заемаше челното място, а благото й лице и кроткото й, ведро чело, обрамчено със светли коси, простичко разделени на път по средата, излъчваше покой и спотаена радост, които изпълваха сърцето ми с блаженство. Леля току поглеждаше децата си, седнали заедно по-встрани. И когато очите й се извръщаха към тях, мигновено се изпълваха със светлина, съчетала в себе си майчина любов, гордост и предпазливост. Сред братовчедките си забелязах Уилям Пърси. Беше се излегнал на една отоманка в нозете на трите най-големи момичета, Елайза, Джорджиана и Сесилия. По-малките бяха се скупчили на килима наоколо му — малката Хелън бе положила глава на коленете му и го гледаше с усмивка, а той нежно галеше гъстите й кафяви къдрици. Как красиво и оживено сияеше лицето му! Как радостно, одухотворено, умно грееха прекрасните му сини очи, докато разговаряше с красивите, изтънчени дъщери на онова съсловие, което изключваше него и по-прочутия му и по-силен брат само по силата на някаква черна, долна, противоестествена несправедливост! Стори ми се, че в разговора с лейди Сесилия Сиймор влага повече усърдие, отколкото с останалите, а тя, сигурен съм, бе напълно завладяна от изискания млад търговец в нозете си.

Сесилия е хубаво, деликатно момиче с меки обноски и култивиран ум, с много светла кожа, като майка си, средна на ръст и по-слабичка от Елайза и Джорджиана — високи, надменни блондинки, които се гордеят с красотата си, с ненадминатите си таланти, с благородното си потекло, с полукралската си кръв, с всичко.

Бях достатъчно близо, за да подочуя част от разговора им. По-големите ми братовчедки се задоволиха, както обикновено, с няколко ярки остроумни забележки, които Уилям парира светкавично и много учтиво. Ала единствено в отговор на тихия, но мелодичен и жизнерадостен глас на Сесилия се разпалваше и се развихряше с пълна сила, и тогава очи, страни, чело и глас говореха еднакво пламенно, еднакво красноречиво. Не бях го чувал да ораторства тъй дълго, нито тъй оживено и гладко. Дарбите и постиженията му са слабо известни, понеже рядко се явява без Едуард. А завладяващата, огнена красота на Младия разбойник, арогантното му поведение, ненадминатата му сила, атлетичната мощ на мускулите му и непобедимата издръжливост на дробовете му са в състояние да засенчат и далеч по-силен и страстен мъж от Уилям. Когато този Господар на асцендента отсъства, Уилям блести както луната след залез-слънце; в негово присъствие едвам се забелязва.

Но да продължим с по-общо описание на присъстващите. Край камината забелязах двама доблестни представители на грачещата, словоохотлива старческа възраст. Маркиз Уелзли и граф Сиймор седяха на един диван, изпънали болните си от подагра крака на табуретки, патериците им положени наблизо. Излишно е да казвам повече. Внушителна гледка. Насреща ярко се открояваше Едуард Пърси, с цялото си великолепие, заобиколен с ослепителен кръг от дами, а именно Джулия Сидни, маркиза Луиза, собствената му зашеметяваща съпруга Марая, строгата графиня Зенобия — понеже, докато гледаше отречения и презрян син на съпруга си, пищните й италиански черги действително бяха сковани в строгост; още сладката кралица на Ангрия, взряна в брат си тъй, сякаш действително не може да се въздържи да го обича, но се страхува да разкрие чувствата си, после благородната херцогиня Фидена с Росъндейл в нозете си, храбър и царствен както винаги. И на последно място, но не и по важност, лейди Хелън Пърси, тъй достолепна на преклонна възраст, както е била хубава в зрелостта си.

Едуард говореше с привичния си плам и витиеватост. Не прекъсваше потока на речта си нито за миг, не спираше да търси подходящи думи, вместо туй говорейки, сякаш още повече се разгорещяваше и гласът му отекваше, макар и не гръмовно, в никакъв случай недоловимо. Сегиз-тогиз посягаше към изпъстрените си със златисти кичури кестеняви къдри, които отмяташе отривисто от челото си, сякаш не може да търпи и една лимба да засенчва простора на алабастровата му широта.