Прокобата

— За Бога, имайте милост! — възкликна Заморна. — Ако всички замълчат, ще ви разкажа каквото мога. Да ви обещая пълно удовлетворение, не мога, но каквото зная, споделям го с вас. Подредете се в кръг. Джорджиана и Елайза, отстъпете назад, а ти Джулиъс, остави децата на мира и престани да се правиш на шут. Хелън, ела до мен. Сесилия, застани до Уилям Пърси; не, не, няма нужда да се червиш. Не намеквам нищо конкретно. Милисънт, скъпа, изглежда, че никой не се грижи за теб; седни там, до леля ми. Джулиъс… дяволите да те вземат, махай се и не ми пречи! И ти, Едуард Пърси! Не ми се надувай, драги; върви се задявай с Валдачела, ако си в настроение. Ефи, вълшебнице, недей гледа толкоз объркано, и отметни тези златисти къдрици, детето ми. Джулия Сидни, лельо Луиза, Агнес, Катарин, Фицрой, Марая, Лили, императрице моя Зенобия — всички до един, — отдръпнете се.

И когато отново се възцари нещо като ред и тишина, облегна се на камината и започна да излага следното обобщено разяснение, а Валдачела се настани наблизо и задебна удобен случай да го поправя, да добавя и съкращава разказа му, според случая.

— Точно на този ден преди двайсет и две години брат ми и аз за пръв път отворихме очи за болките и радостите на този свят. В колко часа, татко?

Херцог Уелингтън се усмихна на това допитване от страна на младия си син гигант, в същия миг и другият великан се извърна въпросително към него.

— Точно пет минути преди девет вечерта на осемнайсети юли 1812 година бях дарен с двама млади господа, орисани солидарно да уверят света в своята нехранимайковщина, под титлата принц на Уелингтънзланд.

— Хм! — недоволно възкликна Заморна и продължи: — Е, тъй се случи, че Джулиъс, с присъщото си нахалство, ме изпревари. С незначителен отрязък от време, ала достатъчен да му отдаде първородството. Като същи Исав, а той е такъв, макар и аз да не съм Яков, да бе майка ми Ребека и баща ми Исак, с радост бих го изместил25.

— Дяволите да те вземат, в това никой не се съмнява! — прекъсна го Валдачела. — Карай по-сбито, инак ще поема юздите в свои ръце. Впрочем няма да губя нито миг. Дами и господа — изправи се и продължи, — когато се родихме, бяхме като две капки вода: имахме чипи нослета с еднакви размери; окръглени очета с равна обиколка, ревящи устица с еднаква черешова форма и цвят.

— А скоро ще придам на твоята още по-ярък цвят и напълно неразгадаема форма — помъчи се да натика брат си обратно на стола Заморна. Джулиъс обаче не се даваше и последва същински боксов мач.

— Зверчета! — полуразвеселен, полуразсърден отбеляза баща ми. — Не ви бива да речете и три думи пред християнско събрание. Изабела, раздели ги, а аз ще довърша разяснението, което те едва-що започнаха. Както вече каза единият, не знам кой, от мига на раждането си те са идентични копня, та жените, които ги гледаха тогава, не можеха да ги различат, както не могат и жените, които ги гледат сега. В мига, щом се пръкнаха на белия свят, над града, замъка Морнингтън, всъщност над цялото кралство надлъж и нашир, се изви страхотна буря. Помня как, когато зърнах лицата им за пръв път, блесна светкавица, а те, вместо ла заплачат, ококориха огромните си очи и набърчиха миниатюрните си челца, сякаш гневно и дръзко я предизвикват. Цяла нощ вятърът, гръмотевиците и дъждът се състезаваха кой ще вие, бучи, трещи и плиска най-страховито сред огромните назъбени кули на Морнингтън Корт. За човек, който вярва в поличби, туй би било благодатна тема за размисъл и умозрения, ала аз рядко измъчвам съзнанието си с подобни въпроси — ха, графиньо, каква гримаса! — Легнах си — успокойте се, милейди — и се опитах да заспя — вярвам, не съм извършил престъпление, Зенобия — веднага щом врявата, която заради ей тези двамата се вдигна в цялата къща, утихна.

В глуха доба, тъкмо времето, когато бродят тъмни сили и зли духове, всичко е смълчано, всичко спи освен стихиите и може би отрочетата, оглушителен тропот на главната порта, придружен с яростен камбанен звън, разтърси стария замък из основи. Скоро дочух виковете на стражите, забързаните стъпки на портиерите, резетата бяха вдигнати и окъснелият клетник — допуснат вътре. Пламна кратка препирня. По невъздържаните ругатни и проклятия на сънените слуги личеше, че пътникът не отговаря на очакванията, които е събудил с помпозните си въззиви. Чух стария шотландец на име Джейми Линдзи, управител на замъка и баща на Хари, канцлер на сина ми („Хм!“), да вика със северняшкия си акцент: „Я изритайте дъртия просяк, ама ха, какъв простак. Кой би повярвал, че такива като него, дрипльовци без пукнат грош, ще вземат да ни будят по никое време, нас, дето почти не ги превъзхождаме, разни управители на замъци и началници стража, остави ами, да тревожат милейди и принцовете с нечестивите си брътвежи, изритайте го, казах, и да пукне дано зад стените“.