Прокобата

Изправен пред огнището, в сияйно струящия поток от светлина на ослепителния полилей, който разкриваше всяка черта на лицето тъй отчетливо, сякаш слънчев лъч я бележи в индекс, стоеше херцог Заморна, кралят на Ангрия. Наблизо, почти докосвайки го, също тъй окъпан в кехлибарен блясък, също тъй ясно видим, тъй отчетливо откроен, стоеше призрачният му двойник! Тъй като едва ли мога да назова по друг начин ужасното видение, което стоеше лице в лице с него — тъй подобно във всеки белег, крайник и движение, че никой не би могъл да различи материята от сянката. Тяло и дух се гледаха един друг. Строго разтрогнати; очите святкаха, устните се свиваха, челата се бърчеха в тъй пълен унисон, и брадичките горделиво вирнати на идентична височина до градус, та се създаваше впечатлението, че дори буйните, червеникаво обагрени кестеняви къдрици, попадали по слепоочията им лъскави и блестящи, не могат да се похвалят и с един косъм в повече от тези на другия. В следния миг всички присъстващи едва не получиха удар, когато единият пристъпи напред, приведе се с хладна воинска елегантност и произнесе с блеснали, засмени очи:

— Синове и дъщери на родовете Уелзли, Пърси и Фидена, всички познавате Артър Огъстъс Ейдриън Уелзли, херцог на Заморна, маркиз на Дуро и крал на Ангрия; запознайте се с неговия брат близнак Ърнест Джулиъс Морнингтън Уелзли, херцог на Валдачела, маркиз на Алхама и бъдещ наследник на Уелингтънзланд.

Не мога да опиша последвалата сцена; дори не си я спомням ясно. Сетивата ми сякаш се объркаха. Настана всеобщ устрем към камината, изблик от възклицания, внезапно протягане на ръце, поздрави и здрависване, а над всичко се извисяваше необузданият, дружен смях на двете подобия като зов на тромпет над тътена на водопад. Скоро глъчката стихна и аз се огледах наоколо.

Мери стоеше пред двамата и се взираше ту в единия, ту в другия, разтревожена и озадачена, но все пак щастлива. Не я оставиха да се чуди дълго. Единият я привлече внезапно в прегръдките си, тя се отпусна през сълзи на гърдите му и пророни:

— Значи Заморна е само мой! И винаги ме е обичал! Финик просто е изпълнявал дълга си! Мога ли, о, Ейдриън, смея ли да се надявам на прошка?

Той мълчаливо притисна устни към челото й, но тя си припомни изведнъж, че ги гледат много очи, извърна лице заруменяла, откопчи се от господаря си и се оттегли в една ниша, дето приседна, щастлива, доколкото й позволяваше преоткритата вяра в любовта и предаността му. Валдачела, както би следвало да зова новооткрития си брат, проследи снаха си с поглед; в ъгълчетата на устата му заигра иронична усмивка. Той отиде при госпожица Лори. Взе от скута й малкото газелоподобно създание и пристъпи с него към херцогинята.

— Хм — изви вежди, — веднъж рекохте, че това момиченце много, много прилича на недостойния си баща, при това придружихте думите си с дълбока и най-скръбна въздишка. Помня, че тогава, като съши пророк, предсказах, че ще настъпи миг, когато тази прилика няма да ви натъжава. Дойде ли този миг, Хенриета? Кажете „да“, инак никога няма да ви простя!

— Дойде, наистина! — възкликна херцогинята, грабна напъпилия цвят красота от ръцете му и топло го разцелува. — Днес обичам малката Емили още повече заради големите й очи като на Заморна.

— Като на Валдачела, искате да кажете — възрази той. — Но ето че друг някой копнее вниманието ви.

В този миг дотича Ърнест.

— Татко! Татко! Може ли вече да те наричам „татко“ пред хората? И Заморна — „чичо“? И може ли тази дама да дойде с нас в замъка Оронсей? Изглежда добра и вече не плаче, а и смея да кажа, че сигурно съжалява, задето се накара на мама.

Баща му се усмихна, обърна се и се върна при множеството. Аз го последвах.

— Братко, с мен още не си говорил. Ти ли ме просна в несвяст в каретата, на връщане от погребението на Алмейда?

Той отвърна, като грабна ръката ми, притисна я нежно и сякаш отново ме порази мълния — както тогава, когато това докосване толкова разбуни любопитството ми.

— Скъпи, скъпи Ърнест, мисля, че ще те обичам много повече от Артър.

Той сви устни и ме отблъсна презрително.

Вече нуждата от обяснение, незабавно и задоволително обяснение на цялата тази странна, но още неразбулена докрай тайна, се заяви шумно и настоятелно. Братовчеди, лели, чичовци и прочие се струпаха около близнаците, заливайки ги със стотици въпроси:

— Защо сте пазили тайната толкова дълго? Защо изобщо сте я пазили? Коя е херцогиня Валдачела? Къде живеят тя и съпругът й?

И тъй нататък.