Прокобата

На тази безпощадна присъда гласът на Денис, когото всички наричат Диниш Лори, наследник на Едуард Лори, се провикна: „Поврага, няма да изхвърлите нещастника, нали? Не че не си го заслужава заради цялата тази тупурдия, и тежко му! Ала кой би избрал нощес този мокър, корав плочник за своя постеля, та чуй ми думата, Джим, лошо ще бъде да се разчуе, че някой е издъхнал на прага на херцога, че не са му дали подслон, и то в нощта на рождението на младите принцове, ами ще взема аз да го прибера и да го нахраня. Хайде, ленивецо“.

— Артър — намеси се маркиз Уелзли, който се въртеше неспокойно през цялото време, докато баща ми имитираше провинциалния диалект с неподправен ирландски26 акцент и ударение — предполагам, нарочно, за да подразни брат си и графиня Нортангърланд, която според мен умираше от презрение и възмущение, ала не смееше да изрази чувствата си гласно. — Артър, защо ни предаваш просташките разговори на слугите? Моля те, продължавай с основната нишка на историята.

— О, — вметна Зенобия — моля милорд да позволи на знатния си роднина да си достави това удоволствие, което тъй рядко му се удава. Нека великият Уелингтън слезе от героичния си пиедестал на крал и завоевател и като същи Сампсон27 да се надсмее пред нас, филистимци, като ни покаже как приказват в Ирландия.

В отговор на този горчив сарказъм херцогът само тихо се засмя. Валдачела улови ръката на Зенобия, погледна я в очите с онази дръзка, палава усмивка, която тъй бе смутила Мери, и отбеляза:

— За Бога, съкровище, приемайте нещата спокойно и благо, а в отговор нека сега да чуем не как приказват, а как ругаят у вас. Мисля, че една-две ругатни ще ви дойдат добре.

Тя се отвърна с безкрайна надменност и се помъчи да изтръгне ръката си, но той я стискаше здраво.

— Никакво мръщене! Никакви важности! Ако харесвате Огъстъс, значи харесвате и мен; няма друга възможност; а и — додаде по-тихо не за пръв път разговарям с вас и не за пръв път държа ръката ви. Много, много често думите ви, предназначени за Заморна, са се изливали в ушите на Валдачела. И мнозина други са в същото положение. Сред вас няма ни един, мъж или жена, който да не е стоял, седял или крачил редом с мен в светлината на слънцето, луната или свещите, без сам да знае това, без никой на света да знае това, освен мен и моя близнак, а понякога и той не е знаел. Красива графиньо, мръщете се, но не може да ме мразите.

— Бога ми, как няма да те мрази! — възкликна Заморна, който тихомълком се бе промъкнал зад гърба му, докато говореше. В същия миг ловко го шамароса. Джулиъс се обърна. Стояха лице в лице. Гледката бе поучителна. Пламтящите лица, извитите вежди, прехапаните устни, свирепият поглед в очите. Тъй изцяло еднакви, тъй неразличимо единосъщи. Зверчета, вълчета от едно котило — наистина така изглеждаха. В продължение на няколко секунди се обстрелваха с убийствено злобни погледи, но изведнъж нещо — може би приликата — явно им се видя изключително комично. Едновременно избухнаха в смях, размениха по една кратка, но енергична ругатня и отривисто се раздалечиха.

— Е — отбеляза херцог Уелингтън, — щом тази мъдра пантомима вече свърши, мога да продължа. Няма и половин час, след като портите на замъка отново се затвориха и всичко отново полека потъваше в покой, в една отдалечена стая отново се вдигна глъчка. Заслушах се, и като видях, че наместо да стихва, се усилва, станах и се облякох по възможно най-бързия начин. В коридора ме стресна силен писък и в този миг от отсрещния му край в светлината на лампите се зададе дребно създание, на вид не много по-различно от Финик и Пиник, камериерите на синовете ми, само че по-слабо и по-пъргаво. Размахваше ръце, смееше се и крещеше невъобразимо. Скоро разпознах Хари Линдзи, тогава десетинагодишен, противен, пакостлив, хитър палавец, който заслужава да го налагат с камшици всеки ден и всеки час от деня. Попитах го какво става, доста строго, предполагам, защото той отскочи встрани и застана на почтително разстояние.

„Ела при нашата Мини — каза, продължавайки да се кикоти, — господарю херцог, тя се е ошашавила, и мъненките, и те се ошашавили, и всичките женоря. Ония пишлемета се награбили и се стискат за гушите като вълци, и дойде някакъв човек и никой не мож’ го изгони, един, дето оня Лори го довлече в къщата. О, ела, ела, не пропускай гюрултията, господарю, а аз трябва да бягам, докато е отворена вратата“ — и драсна като светкавица.