Прокобата

На разстояние от всички тези гости, в отделни ниши, забелязах настанени две други групи, чието вид донякъде ме слиса. Едната се състоеше от дамата от Дуро Вила с децата й и гувернантката им. Мина Лори: другата включваше фигура, която поразително напомняше покойната маркиза Дуро. Бе облечена в черно кадифе, снежнобелите й ръце и шия бяха открити и изглеждаха ослепително светли на фона на самуровите гънки на дрехата й. Зад стола й стоеше момиченце, а край нея седеше джентълмен с полувоенен сюртук, черно шалче и тесен бял панталон. Това бяха лейди Франсес Милисънт Хюм с протежето си, Юфимия Линдзи, и негова светлост херцог Фидена. Явно, рекох си, става дума за сериозен семеен въпрос, призовал дори тази невиждана птица от уединената й градина в Олдъруд. Виждах движението на устните й, но гласът й бе твърде нисък, за да чуя какво казва. Фидена се бе привел към нея нежно, мило, и склонил достолепната си глава, я изслушваше внимателно, после й отвръщаше с такава снизходителна благост, че изпод затворените й клепачи скритом се прокрадваха не една и две сълзи на благодарност, които се стичаха по бледите й страни и капеха върху роклята й като диаманти. Изглеждаше спокойна и радостна. Ето кои бяха гостите, сбрани всред позлатените и драпирани с кадифе стени на северната гостна в двореца Уотърлу. Липсваха само трима, за да бъде картината пълна, и аз напразно се оглеждах да ги видя. Херцог Уелингтън, граф Нортангърланд и кралят на Ангрия отсъстваха. Най-сетне първият от изброените влезе. Всички станаха да го поздравят.

— Е — обърна се той към множеството с обичайната си сърдечна усмивка и поглед, — как сте? Надявам се, че всички са добре. Възнамерявах да дойда по-рано, но бях задържан от негова светлост граф Нортангърланд. Господин Пърси, баща ви не желае да диша един въздух с вас, та бях принуден предварително да му разясня в библиотеката въпроса, който събра всички вас. Сега асимилира чутото на спокойствие, а след няколко минути и вие ще го узнаете. Моля ви, седнете и изчакайте тихо, ако можете.

После обиколи гостите, обменяйки по няколко думи с всеки.

— Е, Емили, чувстваш ли се чудесно тази вечер? О, Милисънт, бъбриш с Фидена, разбирам. Да, Джулия, недей още да експлодираш от любопитство, изглеждаш, сякаш едва ли ще преживееш и пет минути. Луиза, тази вечер май наистина си будна.

— Копнея да видя Заморна.

— Той скоро ще дойде — поясни баща ми.

— Къде е? Къде е? — поискаха да узнаят в един глас дамите Сиймор.

— Тишина, момичета! — вметна Фицрой. — Кажи, чичо, какво става с братовчед ми?

Около херцога се насъбра голяма група, впрочем всички, освен Емили, Милисънт, Едуард Пърси, херцог Фидена и графиня Сиймор. Всред безредните въпроси, отговори, догадки, цялото очакване, вълнение и тъй нататък, аз, който стоях до вратата и нетърпеливо се ослушвах да чуя стъпки, най-сетне долових нечий вървеж. Отначало като да се приближаваше един човек, но после ясно различих стъпките на двама. Плъзгащата се врата леко се открехна, а след кратка пауза прозвуча нисък, оживен шепот. Дръжката отново се превъртя, порталът се разтвори безшумно, и привеждайки глава под свода, прага на салона прекрачиха двама доста високи господа. Насочиха се към отсрещния му край, и незабелязани от никого, освен от мен и неколцината споменати, които не се бяха присъединили към общата група, застанаха рамо до рамо пред камината. Огледаха се за миг, после свалиха военните си шапки, обърнаха се един към друг и избухнаха в силен, звънлив смях.

Всички се извърнаха едновременно, сякаш една душа раздвижи всички тела. Шумоленето, което породи това действие, бе последвано от смразяваща гробна тишина, но скоро чух ускореното, кънтящо пулсиране на сърца и видях как руменина плъзва по нечии страни и се оттегля от други, оставяйки ги бели като покров.

Сред последните бе кралицата на Ангрия. Тя се облегна на стената. Очите й се втренчиха и оцъклиха, лишени от всякакво изражение, сякаш очи на труп; устните й се раздалечиха; по челото й заблестяха фини капчици пот. И имаше защо да е шокирана, поразена, слисана; имаше защо всички да са вцепенени и безмълвни.