Прокобата

— Е, Ейдриън, това ли е новината, която искаше да ни съобщиш? Твоята променчивост ме изпълва със съжаление, по мое мнение граничи с лудост и определено те тласка към деяния, белязани с безмерна жестокост. Ти вече извърши едно престъпление, млади приятелю. Струва ми се, че чувствата, обзели те, след като онова цвете повехна, едва ли ще да са били тъй достойни за завист, че да търсиш да ги възкресиш.

— Разбирам какво ми казваш, Джон — също тъй спокойно отвърна Заморна. — Намекваш за Мариан. Тя бе ласкаво кокиче, но бъди сигурен — ти, най-достойни сред модерните Солоновци23, — не моята слана попари листата й.

— Не, не — намеси се господин Пърси. — Тя умря от туберкулоза, нали се сещате, сигурно и Мери ще слезе от сцената по подобен начин, макар че — ако представата ми за характера й е вярна, а искам да видя кой би посмял да я оспори — тя по-скоро ще пререже с нож своето или нечие чуждо гърло.

— Откога носи тази дама твоето име? — продължи Фидена. — На коя принадлежи първенството — на принцеса Флорънс, на принцеса Хенриета или на принцеса Инес?

— Емили е главната султанка — уточни Артър. — Носи камата в пояса си вече пет години, макар че изглежда, и е, тъй млада. Но излишно е повече да говоря; ето достоен свидетел, който да потвърди думите ми. — В този миг влезе Фиц-Артър. Запъти се право към баща си.

— Едуард, чий син си ти?

— Твой и на мама. — Посочи дамата.

— Добре. А на колко си години?

— На четири.

— И туй добре. А сега, господа, какво ще кажете на това свидетелство?

— Ще кажа, че си негодник — отсече господин Пърси — себичен и безчовечен развратник. Защо не сме знаели досега? Защо сестра ми бе коронована за кралица на Ангрия, след като друга има предшестващи права? Защо, след като си пазил това в тайна пет години, не го запази още сто? Ще ти го река в очите, драги, няма да се откажа от перспективата да бъда вуйчо на бъдещ крал без бой. През пламтяща пещ ще минеш, докато тази дама докаже първенството си. Очаквай го! Предупреждавам те и те предизвиквам!

— Трябва да кажа, — намеси се Фидена — че не помня да съм ставал свидетел на по-безпринципни и по-безчестни разкрития! Ейдриън Уелзли, много ми е мъчно за теб. Избрал си да следваш пътека на най-черно предателство и злодеяние. Дори си постъпил долно. Сега отвсякъде те дебнат собствените ти капани. Не виждам пред тебе нищо освен мрачни сенки, опасности и позор. Злините на оспорвания трон, ужасите на вътрешните междуособици са наследството, което завещаваш на Ангрия. Ти забърка горчива чаша. Сега я изпий до дъно!

— Отлично! — възкликна Заморна през смях. — Браво! Величайшо! Ех, да имаше легион казаци да аплодират съдбата ти. Радаманте! По думите на Йоахим ушите му никога не са пламтели тъй, както от могъщото „ура“ на северните орди, ала мисля, че то едва ли е достойно за тази мъдра, благонамерена, добре претеглена и заслужена присъда. Дали да не те наричам Солон или пък Драко24, а, Джон? Ала си много мрачен, струва ми се. Също и ти, нашият млад Юпитер; порицай мъстта, метни своите мълнии, вържи Прометей за скалата и го прикови с назъбени светкавици, и нека ненаситният орел да кълве непрестанно израстващия му дроб! Ха! Ха! Ха! Ха! Жалко, Емили, те не знаят, че напразно сипят огън и жупел. Радаманте, ти си на трона си в Тартар, ала стенещите грешници ги няма. Никой престъпник не чака тежката ти дума. Фуриите отлетяха, всяка по собствените си страшни задачи; съскането на змиите, писъкът на измъчваните ечи нейде пустинно далеч, а друг никой глас не мълви в тишината на Хадес. Сам си, съдниче. Почини си тогаз от заклеймителската си служба, пък било то и само за миг. А ти, Юпитер, стига си разтърсвал с мълниите си Олимп. Никой не ги чува, никой не ги вижда. Богове и полубогове — ако най-обикновен смъртен като мен може да се осмели да диктува, — нека, преди да се впуснем по-надълбоко във въпроса, който ни занимава сега, най-напред да утолим адския си апетит. Градове и хора често са по-свирепи, когато са гладни, нежели сити. Хеба, поеми своята длъжност! Устата на божествата жадуват етерната си храна… Бога ми, дете, не ме ли разбираш? Добре, да оставим героиката: Хариет, момичето ми, подай кафето.

На заповедта му веднага се подчини млада и богато облечена девойка, която чакаше в салона. Тя грациозно поднесе желаната напитка в порцеланови чашки, орнаментирани със златен филигран. По време на закуската цареше почти несмутима тишина. Облегнат на дивана, Заморна наблюдаваше двамината си гости с много особена и непроницаема многозначителна усмивка. Може би тъй би се усмихвал някой, който замисля грандиозна лудория.

Явно така сметна и господин Пърси, защото внезапно скочи, остави чашката, изправи се пред херцога, изгледа го особено и му рече: