Читаем Прокобата полностью

— Да се промъкна незабелязано, драги! И нищо чудно, ти бе погълнат да правиш предложение на тази черноока дама! Кажи ми, моля те, прие ли тя ръката, сърцето и графството ти? Не е поруменяла, това е лош знак.

— Не съм й предложил ръката, сърцето и графството си, татко, просто й казах, че след двайсет години ще се оженя за нея.

— Тц, тц, твърде е нескопосано за първо ухажване! Трябваше да й предложиш утре и да хванеш стария Гонсалви да завърже възела колкото по-скоро позволява светата наша Майка Църква. И помни, Едуард, с плахост дами не се печелят22.

— Да, ще запомня. Помня всичко, което ми казваш, и обикновено го повтарям, като ми се удаде случай.

— Бога ми, така е! И тъй, къде е Емили?

— Ето я, татко, драпа да се докопа до теб като дива котка.

— Имах предвид моята Емили, майка ти, драги. Но я ела тук, пакостнице… какви очи има това дете. По-изумителни от твоите, Едуард. Малка антилопо, недей да мяташ такива огнени погледи, за Бога!

Целуна миниатюрното си копие с бащино умиление, после, с детето на ръце, се хвърли в тревата, а докато я държеше на гърдите си, Едуард се търкаляше наоколо му с радостни викове и крясъци и двамата се боричкаха, като младият му баща ту го отблъскваше, ту го стисваше здраво и едва не го задушаваше от смях и гъделичкане. В това време на хълма откъм къщата дотичаха две огромни кучета. Екна глъч и играта започна отново. Кучетата се спуснаха връз господаря си, джафкаха и скимтяха, тръскаха стоманените си нашийници и катинарчета, ближеха ръцете и лицето му на воля, едва не уплашиха малката Емили с нежните си, но неукротими ласки и буквално скриха Фиц-Артър под грамадните си глави с провиснали уши, които захлупиха лицето му. Заморна ги поощряваше и ги потупваше, докато едва не взеха да вият от радост; лаят им, сигурен съм, се разнасяше чак до далечния северен път, примесен с гръмкото „Ха! Ха!“ на херцога, ту сподавяно от езиците им, които се люлееха пред устата му, ту избликващо с цялата си ясна, топла звънливост.

Какво ли ще си рекат жителите на Ангрия, ако видят младия си суверен в светлината, в която го виждах аз! Мнозина от тях, не се съмнявам, в този миг преминаваха по широкия път, отдето долиташе неспирното тракане на колелета, почти като ромона на буйна река, и нескончаемото чат-чат на конските копита — звуци, бележещи близостта на голям град. Накрая от общата шумотевица се извиси глас като сребърна камбана:

— Браво! — викна Заморна. — Сириус! Кондор! Едуард! Я да видим сега кой ще стигне пръв до вилата! Ето, госпожице Лори, вземете моя цвят.

Тръсна дъщеричката си в ръцете на Мина и хукнаха вкупом — баща, син и хрътки, — като въплъщение на жива мълния. Втурнаха се в гората; клоните сякаш потръпваха от преминаването им. След миг се подадоха от другата страна и прекосиха слънчевата, позлатена морава с бързината на орли; мраморната веранда ги посрещна и те се скриха от погледа.

Сега вече и аз напуснах наблюдателния си пост — скочих от ниско надвисналия клон на бука като катеричка, спуснах се леко надолу по склона, подминавайки Мина Лори като метеорит, и стигнах прага пет минути след останалите.

Заморна още се бавеше във входното антре и даваше разпореждания на някакъв прислужник. Като го освободи, пристъпих напред. Острият му поглед веднага ме забеляза.

— Ела тук, Чарлс — каза той, но аз се поотдръпнах от него, доста уплашен от руменината, която плъзна по страните му. — Дяволите да те вземат! — закрачи насреща ми. — От какво се боиш? Видях те да шпионираш на зида и щом не ти разбих главата още тогава, защо да го правя сега?

— Изобщо няма причина, Артър — отвърнах. — И се надявам, че ще се държиш любезно с един джентълмен в дома си и ще му подхвърлиш една-две трохи от закуската си, за да утоли апетита си.

Вече се бе надвесил над мен, гледаше ме много прямо и лицето му почти се допираше о моето. Целунах го — осмелих се за пръв път от дълги години насам. Той веднага се изправи и прокара длан по устните си, сякаш докосването ги бе осквернило, но в същото време се усмихваше, без злоба.

— Ах ти, маймунке, любопитните ти очички вече не могат да сторят голяма злина, тъй че няма значение къде ходиш. Но ако те бях заварил тук само преди седмица, драги, щях на място да те пребия до смърт.

— Най-вероятно — потвърдих с огромно вътрешно задоволство, защото любопитството ми бе нажежено като гореща печка.

Последвах царствените му стъпки в съкровените пазви на вилата. Той блъсна плъзгащата се врата на някакви салон с привичния си безапелационен, властнически маниер. С удоволствие вдъхнах характерното благоухание ни дворцова гостна, примесено със свежия аромат на диви цветя на росната утрин, и прекрачих прага на просторен и величествен салон, опасан с високи прозорци, до един отворени, през които нахлуваха дъхът и светликът на новия ден и обгръщаха персийските килими, пълните с цветя алабастрови вази, тежките, поклащащи се кадифени драперии и другите разкошества, израз на вкус, богатство и аристократичност.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Карл Брюллов
Карл Брюллов

Карл Павлович Брюллов (1799–1852) родился 12 декабря по старому стилю в Санкт-Петербурге, в семье академика, резчика по дереву и гравёра французского происхождения Павла Ивановича Брюлло. С десяти лет Карл занимался живописью в Академии художеств в Петербурге, был учеником известного мастера исторического полотна Андрея Ивановича Иванова. Блестящий студент, Брюллов получил золотую медаль по классу исторической живописи. К 1820 году относится его первая известная работа «Нарцисс», удостоенная в разные годы нескольких серебряных и золотых медалей Академии художеств. А свое главное творение — картину «Последний день Помпеи» — Карл писал более шести лет. Картина была заказана художнику известнейшим меценатом того времени Анатолием Николаевичем Демидовым и впоследствии подарена им императору Николаю Павловичу.Член Миланской и Пармской академий, Академии Святого Луки в Риме, профессор Петербургской и Флорентийской академий художеств, почетный вольный сообщник Парижской академии искусств, Карл Павлович Брюллов вошел в анналы отечественной и мировой культуры как яркий представитель исторической и портретной живописи.

Галина Константиновна Леонтьева , Юлия Игоревна Андреева

Биографии и Мемуары / Искусство и Дизайн / Проза / Историческая проза / Прочее / Документальное
Ф. В. Каржавин и его альбом «Виды старого Парижа»
Ф. В. Каржавин и его альбом «Виды старого Парижа»

«Русский парижанин» Федор Васильевич Каржавин (1745–1812), нелегально вывезенный 7-летним ребенком во Францию, и знаменитый зодчий Василий Иванович Баженов (1737/8–1799) познакомились в Париже, куда осенью 1760 года талантливый пенсионер петербургской Академии художеств прибыл для совершенствования своего мастерства. Возникшую между ними дружбу скрепило совместное плавание летом 1765 года на корабле из Гавра в Санкт-Петербург. С 1769 по 1773 год Каржавин служил в должности архитекторского помощника под началом Баженова, возглавлявшего реконструкцию древнего Московского кремля. «Должность ево и знание не в чертежах и не в рисунке, — представлял Баженов своего парижского приятеля в Экспедиции Кремлевского строения, — но, именно, в разсуждениях о математических тягостях, в физике, в переводе с латинского, с французского и еллино-греческого языка авторских сочинений о величавых пропорциях Архитектуры». В этих знаниях крайне нуждалась архитекторская школа, созданная при Модельном доме в Кремле.Альбом «Виды старого Парижа», задуманный Каржавиным как пособие «для изъяснения, откуда произошла красивая Архитектура», много позже стал чем-то вроде дневника наблюдений за событиями в революционном Париже. В книге Галины Космолинской его первую полную публикацию предваряет исследование, в котором автор знакомит читателя с парижской биографией Каржавина, историей создания альбома и анализирует его содержание.Галина Космолинская — историк, старший научный сотрудник ИВИ РАН.

Галина Александровна Космолинская , Галина Космолинская

Искусство и Дизайн / Проза / Современная проза