— Да се промъкна незабелязано, драги! И нищо чудно, ти бе погълнат да правиш предложение на тази черноока дама! Кажи ми, моля те, прие ли тя ръката, сърцето и графството ти? Не е поруменяла, това е лош знак.
— Не съм й предложил ръката, сърцето и графството си, татко, просто й казах, че след двайсет години ще се оженя за нея.
— Тц, тц, твърде е нескопосано за първо ухажване! Трябваше да й предложиш утре и да хванеш стария Гонсалви да завърже възела колкото по-скоро позволява светата наша Майка Църква. И помни, Едуард, с плахост дами не се печелят
22.— Да, ще запомня. Помня всичко, което ми казваш, и обикновено го повтарям, като ми се удаде случай.
— Бога ми, така е! И тъй, къде е Емили?
— Ето я, татко, драпа да се докопа до теб като дива котка.
— Имах предвид
Целуна миниатюрното си копие с бащино умиление, после, с детето на ръце, се хвърли в тревата, а докато я държеше на гърдите си, Едуард се търкаляше наоколо му с радостни викове и крясъци и двамата се боричкаха, като младият му баща ту го отблъскваше, ту го стисваше здраво и едва не го задушаваше от смях и гъделичкане. В това време на хълма откъм къщата дотичаха две огромни кучета. Екна глъч и играта започна отново. Кучетата се спуснаха връз господаря си, джафкаха и скимтяха, тръскаха стоманените си нашийници и катинарчета, ближеха ръцете и лицето му на воля, едва не уплашиха малката Емили с нежните си, но неукротими ласки и буквално скриха Фиц-Артър под грамадните си глави с провиснали уши, които захлупиха лицето му. Заморна ги поощряваше и ги потупваше, докато едва не взеха да вият от радост; лаят им, сигурен съм, се разнасяше чак до далечния северен път, примесен с гръмкото „Ха! Ха!“ на херцога, ту сподавяно от езиците им, които се люлееха пред устата му, ту избликващо с цялата си ясна, топла звънливост.
Какво ли ще си рекат жителите на Ангрия, ако видят младия си суверен в светлината, в която го виждах аз! Мнозина от тях, не се съмнявам, в този миг преминаваха по широкия път, отдето долиташе неспирното тракане на колелета, почти като ромона на буйна река, и нескончаемото чат-чат на конските копита — звуци, бележещи близостта на голям град. Накрая от общата шумотевица се извиси глас като сребърна камбана:
— Браво! — викна Заморна. — Сириус! Кондор! Едуард! Я да видим сега кой ще стигне пръв до вилата! Ето, госпожице Лори, вземете моя цвят.
Тръсна дъщеричката си в ръцете на Мина и хукнаха вкупом — баща, син и хрътки, — като въплъщение на жива мълния. Втурнаха се в гората; клоните сякаш потръпваха от преминаването им. След миг се подадоха от другата страна и прекосиха слънчевата, позлатена морава с бързината на орли; мраморната веранда ги посрещна и те се скриха от погледа.
Сега вече и аз напуснах наблюдателния си пост — скочих от ниско надвисналия клон на бука като катеричка, спуснах се леко надолу по склона, подминавайки Мина Лори като метеорит, и стигнах прага пет минути след останалите.
Заморна още се бавеше във входното антре и даваше разпореждания на някакъв прислужник. Като го освободи, пристъпих напред. Острият му поглед веднага ме забеляза.
— Ела тук, Чарлс — каза той, но аз се поотдръпнах от него, доста уплашен от руменината, която плъзна по страните му. — Дяволите да те вземат! — закрачи насреща ми. — От какво се боиш? Видях те да шпионираш на зида и щом не ти разбих главата още тогава, защо да го правя сега?
— Изобщо няма причина, Артър — отвърнах. — И се надявам, че ще се държиш любезно с един джентълмен в дома си и ще му подхвърлиш една-две трохи от закуската си, за да утоли апетита си.
Вече се бе надвесил над мен, гледаше ме много прямо и лицето му почти се допираше о моето. Целунах го — осмелих се за пръв път от дълги години насам. Той веднага се изправи и прокара длан по устните си, сякаш докосването ги бе осквернило, но в същото време се усмихваше, без злоба.
— Ах ти, маймунке, любопитните ти очички вече не могат да сторят голяма злина, тъй че няма значение къде ходиш. Но ако те бях заварил тук само преди седмица, драги, щях на място да те пребия до смърт.
— Най-вероятно — потвърдих с огромно вътрешно задоволство, защото любопитството ми бе нажежено като гореща печка.
Последвах царствените му стъпки в съкровените пазви на вилата. Той блъсна плъзгащата се врата на някакви салон с привичния си безапелационен, властнически маниер. С удоволствие вдъхнах характерното благоухание ни дворцова гостна, примесено със свежия аромат на диви цветя на росната утрин, и прекрачих прага на просторен и величествен салон, опасан с високи прозорци, до един отворени, през които нахлуваха дъхът и светликът на новия ден и обгръщаха персийските килими, пълните с цветя алабастрови вази, тежките, поклащащи се кадифени драперии и другите разкошества, израз на вкус, богатство и аристократичност.