Прокобата

— Тя е в параклиса, милорд — отвърна Мина Лори, — заедно с придворните си дами. Ала смея да предположа, че ще я видим да се разхожда по моравата, като свършат молитвите.

— Отец Гонсалви я кара да се моли твърде дълго, струва ми се — продължи Ърнест. — Не ми се иска да бъда католик, а татко казва, че няма. Виж, Емили ще бъде и ще трябва всяка нощ да си казва молитвата, и всяка седмица да се изповядва. Тази изповед я мразя най-много от всичко. Да ме попита отец Гонсалви какви грехове съм сторил, по-скоро ще си прехапя езика, отколкото да му кажа, а ти, Мина?

Тя се усмихна.

— Отец Гонсалви е добър човек, милорд — отвърна, — но аз не съм от неговата вяра, та ще бъде трудно да ме накара да коленича в изповеднята.

— Точно тъй, Мина. Знаеш ли, че Заморна му нареди никога да не те безпокои с опити да те накара да повярваш в светци и светена вода?

— Какво? — поруменя Мина. — Нима херцогът е говорил за мен, нима е намерил, че си струва усилието… — Тя млъкна.

— Да, да — съвсем простичко отвърна Ърнест. — Заморна много те обича. Съдейки по тъгата ти, Мина, ти вероятно не вярваш в това, но аз съм сигурен, че те обича. Ти тъкмо беше влязла в стаята за нещо и излезе, а той погледна отец Гонсалви много строго и му рече: „Отче, това агънце никога няма да се върне в лоното на правата вяра. Госпожица Лори е моя, сър. Ето защо, тя не може да бъде последователка на светата ни Майка Църква. Разбирате ли ме?“, а свещеникът на мама се усмихна както винаги благо и се поклони ниско, но после го видях ла хапе устни, сигурен знак, че е гневен.

Мина не отговори. Всъщност мислите й сякаш се бяха отклонили от бърборенето на малкия й утешител и бяха поели към други, далечни възпоминания, а радостното сияние върху лицето й издаваше, че за момента са намерили покой. Всичко бе окъпано в благите лъчи на слънцето, не се чуваше нищо, освен звънкия ромон на притуления поток, трелите на чучулигата, невидима и тя, и шумоленето на листака, носено от ветреца из от дъното на долчинката, дето пояс дървета поклащаха клони околовръст ренесансовата вила.

Ърнест отново се обади:

— Мина, хората говорят, че Заморна, като бил на моите години, изглеждал точно като мен. Не смяташ ли, че и аз, като порасна колкото него, ще бъда съвсем същият?

— Вярвам, че ще бъдете, милорд, и по ум, и по външност.

— Ами значи тогава, Мина, стига си била тъжна, защото тържествено ти обещавам да се оженя за теб.

Госпожица Лори се стъписа.

— Какво говориш, дете? — издума с изненада и малко насилен смях.

— Искам да кажа — най-сериозно пояси той, — че ти би искала да се омъжиш за Заморна, а щом аз ще бъда точно като Заморна, и това ще ти свърши работа, и понеже той няма да се ожени за теб, аз ще го сторя.

— Глупости, дете, не знаеш какви ги говориш. Моля ви, лорд Рейвънсуд, не подхващайте повече тази тема. Инак ужасно ще ме натъжите.

— Не и аз — гласеше отговорът. — Ти ще бъдеш, решил съм, ти ще бъдеш графиня Рейвънсуд и ще живеем заедно в замъка Оронсей, понеже след двайсет години той ще бъде мой, и съм сигурен. Мина, че ще ти хареса. Отвсякъде е заобиколен с езеро и огромни хълмове, далеч по-високи от тукашните, някои са черни през зимата и червени през лятото, други пък са покрити с гори, пълни с тъмни, кичести дървета, които се казват „ели“. Стаите в Оронсей не са като в Дуро Вила. Нямат мрамор по стените и по пода, а прозорците им не са тъй светли и големи. Като влезеш за пръв път, сякаш те срещат свъсено, а в коридора висят портрети на мъже с доспехи и жени с балени, които в мрачни дни и по здрач изглеждат ужасно строги, но ти не бива да се страхуваш. Те са само нарисувани. А в западното крило има стаи с по-красиви и по-млади лица в златни рамки, до една с кадифени драперии, които гледат към кея край замъка. И ти, Мина, ще стоиш с мен край прозорците, врязани в стени, дебели и солидни като скала, и в бурни дни ще гледаме как облаците се къдрят край Бен Карнак, а мъглите и дъждът се спускат по челото му, и ще слушаме глухия ропот между далечните скали на Арденирис. Чуе ли се той, това е знак, че иде силна вихрушка и скоро ще я видиш да се задава с рев и да огъва дърветата в Глен Ейвън; под нас водите кипят в пръски от пяна, и сякаш всичките вълни на Лок Сунарт се втурват наведнъж да блъскат основите на крепостта. О, как обичам тези моменти, а сигурен съм, че и ти ще ги обикнеш! Хайде, стани лейди Рейвънсуд! Моля те, Мина, не знаеш колко много ще те обичам.

— Започваш в добър миг, момчето ми — изрече глас недалеч зад мен и в същия миг някой положи длан върху рамото ми, прескочи зида и двуметровата торфена стена и се приземи недалеч от Мина. Беше Заморна. Бе дошъл през полето по същата пътека като мен, но понеже вниманието ми бе изцяло ангажирано с Фиц-Артър, не бях го усетил кога се е приближил. Госпожица Лори бързо се изправи; не изглеждаше никак смутена или развълнувана. Ърнест скочи в прегръдките на баща си с радостен вик.

— Как дойде, татко — Ние те чакаме да се появиш. Мислех, че перото ти ще те отличава от другите пътници в долината, а ти все пак успя да се промъкнеш незабелязано.