Прокобата

— Много хладно, Артър. Бях готова да се хвърля на врата ти, но това бе невъзможно. Първият ти поглед ме отблъсна и ужасно ме обърка. Беше като ледена струя във врящо масло.

— Да-а — рече херцогът. — Но продължавай. За какво ти говорих?

— Освен другото, ме попита намирам ли Мина Лори за хубава и ми каза да не ревнувам, защото в целия си живот не си й казвал повече от три думи на кръст.

Херцогът се покашля многозначително и извърна лице. Бе покрито с най-гъстата руменина, която кръвта му можеше да придаде сега на бледната му кожа.

— Ти повярва ли ми, Мери? — попита тихо. Тя въздъхна и поклати глава. — Добре, продължавай.

— После ме попита дали според мен Фиц-Артър ти прилича. Казах, че да, малката Емили също, понеже те, господарю, всъщност са твои абсолютни копия в миниатюра.

— Проклятие! — процеди той през зъби. — Не мога да слушам повече. Защо той, искам да кажа аз, съм говорил такива пъклени глупости? Твърдоглав нехранимайко! Но аз ще му го върна! Правилно са се намесили Финик и Юджин. Слушай, Мери, свариш ли ме в това нелепо настроение, отмъсти си с плесница. Не се страхувай ни от възмездие, ни, че после дълго ще ти се сърдя. Постъпвай тъй, любима, заповядвам ти, и когато дойда на себе си, ще те възнаградя с целувка, не, с хиляди целувки.

Мери му се усмихна и склони глава на рамото му.

— Артър, започвам да си мисля, че имаш двойник. Сигурна съм, че Заморна, когото видях в салона, не е същият Заморна, които седи до мен сега. Онзи пет пари не даваше за мен; този, вярвам — не, дори съм сигурна — ме обича; онзи бе силен и в цветуща форма; този е отпаднал. Но в моите очи бледите устни, които сега ми се усмихват, са ми хиляди, милиони пъти по-скъпи от онези, рубинените, които ми се хилеха подигравателно преди час. Тези пръсти са тънки, но аз ги обичам далеч повече от бялата, закръглена ръка, която неотдавна смачка моята с насмешка. Но какви ги приказвам? Не може да има на земята двама Заморни; тя не би ги побрала! Умът ми сигурно е помрачен, щом е способен да играе с подобна идея дори за миг! Това е абсурдно, невъзможно, нереално! Ще ме вземеш за луда, Ейдриън!

Той се разсмя бурно, нежно, но не сърдечно.

— Бог да те благослови. Мисля, че аз съм по-луд. Но повече няма да говорим за това. Темата е опасна. Ала изглежда, че проклятието губи силата си. Преди седмица и една трета от онова, което днес изслушах търпеливо, би ме убила, или от гняв, или от ужас. Остави ме сам сега, любима, трябва да размисля върху случилото се тази сутрин.

Той я притисна към себе си, целуна я нежно, после стана и я изпрати до вратата. Тя бавно и с нежелание се отдели от него. Никога не й е бил тъй скъп. Имаше нещо неописуемо трогателно в тази величествена осанка и благородно лице, лишени от обичайната си ослепителност, но пък изпълнени с досега напълно чуждо кротко, изнурено, меланхолично очарование. Поне през последните години, защото на шестнайсет-, седемнайсет-, осемнайсет– и деветнайсетгодишна възраст, когато бе строен младеж с нежна кожа, тънък като върлина поради бързия си растеж, имаше много по-мек маниер, отколкото сега. Как се промени след двайсетата си година! Дотогава нямаше и помен от внушителност в осанката му, от воинско достолепие в чертите му. Изглеждаше грациозен, женствен, съзерцателно настроен, повече високо, красиво момиче, нежели смел, стремителен мъж. Да, чуйте добре, дами на Африка, някога херцог Заморна бе като момиче! Това уверение звучи невероятно сега, когато гледаме пламенния, високомерен и властен лик на младия сатрап на Ангрия с изпепеляващия му, пронизителен поглед и светкавичната смяна на израженията му, издаващи все гордост, дързост и импулсивност в нова и все по-различна светлина. Някога той не проявяваше тези пороци, освен когато беше ядосан. И действително, лорд Дуро на дванайсетгодишна възраст, във водовъртеж от чувства, ужасяващо приличаше на херцог Заморна на двайсет и две години. Същите бурни сцени, о, как се издуваха и пулсираха виолетовите вени по бялото му чело и още по-бялата му шия; как се мятаха инак плавно спускащите се гъсти кестеняви къдрици по челото и слепоочията му — като гривата на рипащ жребец; стройното му, гъвкаво тяло се напрягаше и гърчеше, докато се бореше с противника си (най-често Куошия), сякаш духът се бори в предсмъртна агония да постигне със силата на желанието онуй, което глиненият му съсъд е неспособен поради немощ.

Мога още много да говоря за онези времена, но трябва да продължа започнатото. Читателю, премини на следващата глава, ако не си заспал.

Седма глава