Прокобата

— Не ми е нужно потвърждение, тя вече ми разказа същата басня още преди да влезете, и аз предположих, че скръбта е размътила съзнанието й. Сега смятам същото и за вас. Хич не си и помисляйте да ме разубеждавате, сър. Казвам ви, херцог Заморна прекара в компанията ми целия вчерашен следобед и част от вечерта. Изглеждаше, говореше, смееше се и се перчеше както обикновено, а когато тази сутрин получих известие от господин Максуел да се явя край смъртния му одър, бях поразен, както никога през живота си. И като прибавим внезапната промяна в здравословното му състояние, поведението на нотариуса, появата на онова момиче… Кълна се в костите на Сцила, това тук е дяволска работа от начало докрай.

С тези думи негово благородие напусна стаята. Херцогинята вече беше излязла, тъй че повиках каретата си и се прибрах у дома.

Шеста глава

Изминаха пет дни. В това време Заморна, под нежните грижи на Мина Лори и вещия надзор на доктор Алфорд, бързо възвърна почти разбитото си здраве. Херцогинята, по лична негова молба, най-сетне получи позволение да го види. Бе седнала да закусва, когато Юджин влезе и постави в ръцете й намачкана бележчица, написана с молив. Почеркът бе на съпруга й, а отдавна чаканите думи гласяха:

Ела при ме, Мери, веднага щом можеш. Алфорд смята, че да поговорим сега, е не само позволено, но и желателно. Казва, че вехнеш като сянка. Много се боя, най-прелестна моя, че зле съм се отплатил за любовта ти, когато вях в делириум. Какво съм казал, не зная, нито искам да зная. Помня само някакви объркани, страшни сънища, чиито подробности изпадам в ужас при мисълта да си припомня докрай. Оттук насетне ще ти се отблагодарявам, затова ела скоро. Ще бъда сам в гардеробната си. Тъкмо се облякох и освободих Финик.

Нежно и искрено твой,

Ейдриън

Херцогинята скочи и едва не преобърна кръглата китайска масичка от палисандрово дърво, отрупана с безценен порцелан. Спусна се към вратата, по коридора, и тъкмо да сложи крак на първото стъпало, когато откъслечни тонове от мелодия привлякоха вниманието й. Бе трепетният глас на китара, чиито струни някой докосва леко и небрежно, но все пак умело. Звуците долитаха от някой от безбройните салони, чиито портали с кръстовидни сводове опасваха околните стени. Кой би могъл да бъде? Разпозна стила, беше й добре известен. Нима херцогът… но не, невъзможно. Отново се вслуша, мелодията се изви високо: хаотична, тиха, меланхолична и монотонна, но изключително жаловита. Трепна, усили се, после стихна, сетне отново вдъхна живот, изпусна заключителната си протяжна въздишка и отстъпи място на тишината.

— Жива да не бях — възкликна Мери, — това е неговата ръка! Слухът ми е приучен и не може да сбърка онуй, дето тъй често е попивал с наслада.

Застина нерешително. В обстоятелството, че чува звуци в кът на дома си, където най-малко очакваше да завари господаря си, имаше нещо доста смущаващо — нещо, което възбуди нервите й далеч повече, отколкото на пръв поглед се полага за подобна дреболия. Струните отново екнаха и трелите на страваганцата — тъкмо каквито херцогът имаше навика да съчинява, когато инструментът му се случеше под ръка — се разляха из коридора като звучен ромон. Но херцогинята продължаваше да се колебае. Чувстваше се като прикована на място, но внезапното прекъсване на мелодията разруши магията. Тя се сепна, забърза към салона, чиято незатворена докрай врата хармоника пропускаше звуците навън, плъзна я и влезе. Заморна наистина беше вътре. Стоеше на една маса в горния край на стаята, китарата лежеше край него, и докато прелистваше голям, великолепно подвързан том, той небрежно тананикаше думите на песента, която току-що бе изсвирил.

Мери спря да му се полюбува. Царственото му лице с нищо не издаваше здравословно неразположение, по него нямаше и следа от скорошно боледуване. Позата и външността му сякаш не излъчваха онази отмалялост и безсилие, характерни за наскоро станалия от болничната постеля. Кожата му блестеше, деликатно сияйна и чиста, както в мигове на отлично здраве, а очите му искряха, остри като на сокол, сякаш изпиващата мощ на треската изобщо не ги е докосвала.

— Смъртта е била милостива към мен — каза Хенриета и пристъпи. — Сянката й е отлетяла, оставяйки благородния ми, красив идол тъй великолепен, както го е заварила.