Прокобата

— О, докторе, идвате тъкмо навреме. Тъкмо щях пращам да ви викат. Господин Абъркръмби и сър Астли Колъридж са горе, както и негова светлост херцог Уелингтън и лейди Сиймор. Днес не ме допуснаха да видя съпруга си, но казват, че е по-добре. Не знам как да им вярвам. Докторе, вие ще постъпите честно с мен и ако действително се възстановява, моля ви, позволете ми да поговоря с него, пък било то и за десет минути.

Тези думи на нейна светлост недвусмислено издаваха, че господарят й е в критично, може би дори безнадеждно състояние. Крият истината от нея, може би от страх да не предизвика фатални последици. Отвърнах на молбата й уклончиво, но утешително, и излязох от стаята. На стълбите ме посрещна Едуард Лори.

— Господарят ти излиза ли вчера? — попитах незабавно.

— Да е излизал ли? — бе отговорът. — Съвсем не. След като си тръгнахте, стана съвсем зле. Привечер забуйства и до пет тази сутрин трябваше да го държим в леглото насила. Сега — продължи мъжът спокойно, но с напираща емоция в гласа — изглежда повече като човек, който вече си няма много вземане-даване с този свят. Всички са се насъбрали около него в очакване на предсмъртното му издихание.

Ускорих крачка. Пред вратата поспрях за миг и чух отвътре тихия звук на множество шептящи гласове. В отговор на лекото ми, почти недоловимо почукване Юджин ми отвори. Стаята беше затъмнена. Около леглото се бяха наредили десетина души, други двама стояха на маса с четири запалени вощеници; пред тях лежаха пергаменти, писалки и мастило. Поздравиха ме в мълчание. Веднага ми сториха път да мина, а като се наредих при колегите си медици край възглавката му, можах хубаво да огледам присъстващите. В креслото отсреща седеше графиня Сиймор, недалеч от нея се бяха подредили херцог Уелингтън, херцог Фидена и граф Нортангърланд. Кръга допълваха господин Монтморенси, господин Уорнър, генерал Торнтън, виконт Касълрей и граф Аръндел. Очевидно някакъв сериозен и важен въпрос ги бе сбрал край смъртния одър на младия крал. В мъждивия светлик на вощениците — в този час на деня наглед неестествен заместител на ослепителния блясък на слънцето — челата им изглеждаха умислени, угрижени, свъсени в ревностно очакване.

Заморна пък лежеше, проснат между всички тях, вдървен и неподвижен като труп, с побеляло лице и посинели устни, и само движенията и блясъкът в очите му издаваха, че у него все още крее искрица живот. Като влязох, Фидена тъкмо се привеждаше над него и единствен звукът на сподавения му глас наруши дълбоката тишина в спалнята:

— Заморна — казваше той, — макар телесните ви способности да са напълно изчерпани, Бог милостиво повели умът ви да възвърне бистротата си в този последен, този единайсети час. И тъй, още веднъж най-сериозно ви призовавам да уредите въпроса, докато все още сте благословен с реч, ако искате да отклоните извора на граждански междуособици от своето кралство. Назовете пред всички тези свидетели законен наследник на трона, който оставяте.

Бледите устни на младия крал потръпнаха.

— Не знаете какво ме молите — отвърна с немощен, но непреклонен глас. — Джон, аз бързо си отивам, но още щом ме обвие саванът, наследникът сам ще се въздигне. Ърнест ще последва Ейдриън на трона на Ангрия.

— Имате предвид Ърнест Фиц-Артър ли? — рязко се намеси Нортангърланд, над чието лице като злокобен облак бе надвиснала горчива печал. — Ха! Но драги ми херцоже, той ваш син ли е? Ваш законен син? Има ли законно право да претендира за титлата наследник?

По лицето на умиращия премина ледена усмивка.

— Ще узнаете, като му дойде времето.

— Артър — не го оставяше Фидена, — моментът е от изключителна важност. В името на Бога, разбудете тайната! Миговете ви са преброени и никой не може да го стори, освен вас.

Последва гробна тишина. Заморна не отвърна и лицето му взе да придобива синкав мъртвешки оттенък.

Сега се обади и Уорнър.

— Апелирам към херцог Уелингтън — бързо и тревожно изрече той. — Ваша светлост единствен не е направил опит да изтръгне изявление.

— Няма и да го сторя — отговори херцогът. — Не ще бъда онзи, който ще прекъсне последната нишка, свързваща сина ми с живота.

— Та нима — намеси се лорд Аръндел — въпросът не е вече уреден? Нима не е достатъчно, дето Заморна посочи Фиц-Артър за свой наследник? Изгарям от нетърпение да чуя как смеете да го тревожите! За Бога, ако зависи от мен, той ще умре в мир! Ще защитавам правата на сина му до последна капка кръв, били те законни или не!

— Тишина — рече строгият Пърси. — Тогава нека бъде Фиц-Артър, но трябва да се назначи регент. Заморна, кажете отново, кой ще бъде регент?

— На Ърнест не му е необходим регент — отвърна той. — Вече казах всичко, сега искам почивка и тишина, за да съзерцавам ужасната пропаст, ненаситно зинала да ме погълне.

— Ще я има — заяви Аръндел.

— Ще промуша първия, който му проговори! — допълни Касълрей.